Името на розата

Эко Умберто

— Понякога простите хорица схващат нещата по-ясно от учените — рече Уилям.

— Може би — отвърна ключарят и сви рамене. — Просто не мога да разбера защо тогава постъпих така. Виждаш ли, за Салваторе е обяснимо; той е от крепостните, детството му е било глад и болести… Долчино бе символ на бунт, на премахването на господарите. С мен беше друго, аз съм от градско семейство, не бях подтикван от глад. Беше нещо… просто не знам как да се изразя, като лудешки празник, като хубав карнавал… Там, в планините, при Долчино, преди да бъдем принудени да ядем месото на нашите загинали другари, преди толкова много наши другари да почнат да измират от лишения, че не успявахме да ги изядем и оставяхме труповете им на хищните птици и зверовете по

склоновете на Ребело… а може и по това време… се чувстваме някак си свободни. Дотогава не знаех какво е свободата, проповедниците казваха: „Истината ще ви направи свободни.“ Чувстваме се свободни, мислехме, че това е истината. Мислехме, че всичко, каквото вършим, е правилно…

— Там ли започнахте… да се сношавате свободно с жени? — запитах аз; не знам защо постъпих така, но казаното от Убертино предната нощ, това, което прочетох в скриптория, и всичко, дето ми се беше случило, ме преследваше като кошмар. Уилям ме погледна с любопитство; навярно не очакваше, че ще проявя такава смелост и безсрамие. Ключарят ме изгледа, сякаш виждаше някакъв странен звяр.

— На Ребело — отвърна той — имаше хора, прекарали цялото си детство, десетина, че и повече души — братя и сестри, бащи и дъщери, наблъскани в една стая. Какво мислиш, че означаваше за тях новото положение? Правеха вече по свой избор това, което дотогава бяха правили по необходимост. Пък и нощем, когато се боиш да не се появят отнякъде вражеските войници и легнал на земята, се гушиш до съседа си, за да не ти е студено… Еретиците. Вие, младите монаси, дето идвате от някой замък и отивате направо в някой манастир, смятате, че това е начин на мислене, подбуден от демона. А то си е начин на живот и бе… и бе… просто една нова преживелица… Нямахме никакви господари, казваха ни, че Бог е с нас. Уилям, не искам да кажа, че сме били прави, нали виждаш, че съм тук, скоро се отказах от тях. Но никога не съм могъл да разбера вашите дискусии за бедността на Христа, за ползването, за правото… Вече ти казах, това беше голям карнавал, а по време на карнавала всичко се прави наопаки. Пък и човек остарява, не че помъдрява, но става лакомец. А тук съм лакомец. Можеш да осъдиш еретик, но можеш ли да съдиш лакомец?

— Достатъчно, Ремиджо — рече Уилям. — Не те разпитвам за това, дето е било някога, а за това, дето сее случило наскоро. Помогни ми, и аз няма да ти сторя зло. Не мога и не искам да те съдя. Но трябва да ми кажеш какво знаеш за станалото в манастира. Ти обикаляш доста — и денем, и нощем — из манастира, няма как да не знаеш нещо. Кой уби Венанций?

— Не знам, кълна ти се. Но знам кога умря и къде.

— Кога? Къде?

— Чакай да ти разкажа. Онази нощ, след повечерие, влязох в кухнята…

— Откъде? Защо?

— През вратата откъм градината. Имам си ключ, ковачите ми го направиха отдавна. Тази кухненска врата е единствената, дето не я залостват отвътре. А защо… няма значение, нали сам каза, че не искаш да ме обвиняваш за плътските ми слабости… — Усмихна се смутено. — Но не мисли, че прекарвам дните си в разврат… Онази нощ търсех храна за момичето, което Салваторе трябваше да вкара в манастира…

— Откъде?

— Ех, освен портала в зида има и други входове. Знае ги абатът, зная ги и аз… Но тогава момичето не дойде, накарах я да се върне именно поради това, дето разкрих и дето ще ти разкажа. Ето защо нощес се опитах да я накарам да дойде отново. Ако бяхте позакъснели, щяхте да се сблъскате с мен вместо със Салваторе; той ме предупреди, че в Зданието има хора, и аз се прибрах в килията си…

— А сега разкажи какво се случи през нощта в неделя срещу понеделник.

— Да. Влязох в кухнята и видях Венанций да лежи мъртъв на пода.

— В кухнята ли?

— Да, до водоема. Може би току-що бе слязъл от скриптория.

— Нямаше ли следи от борба?

— Не. Или по-точно до трупа имаше счупена чаша, а по пода — следи от вода.

— Откъде знаеш, че е било вода?

— Не знам. Просто

си помислих, че е вода. Какво друго можеше да бъде?

Както ми поясни малко по-късно Уилям, тази чаша можеше да означава две различни неща. Или някой бе дал в кухнята на Венанций да изпие някаква отровна отвара, или клетникът вече е бил погълнал отровата (но къде и кога?) и е слязъл да уталожи или обзелата го изведнъж жажда, или някаква болка, изгаряща я червата, я езика му (защото езикът му сигурно е бил почернял, също като езика на Беренгарий).

Във всеки случай засега повече не можахме да научим. След като видял трупа, Ремиджо се изплашил, помислил какво да направи и решил да не прави нищо. Ако потърсел помощ, това значело да признае, че е обикалял през нощта из Зданието, пък и нямало да помогне на вече умрелия брат. Затова решил да не прави нищо, ами да изчака някои да открие трупа сутринта, след като отворят вратите. Изтичал да възпре Салваторе — той тъкмо вкарвал момичето в манастира, след което и той, и неговият съучастник отишли да спят, ако изобщо можело да се нарече спане тревожното будуване, в което прекарали до утреня. А по утреня, когато свинарите дошли да уведомят абата, Ремиджо бил уверен, че са открили трупа там, където го бил оставил той, та се смаял, когато разбрал, че са го намерили в делвата. Кой е измъкнал трупа от кухнята? Ремиджо не знаеше.

— Единствен Малахий има право да ходи свободно из Зданието — рече Уилям.

— Не, не може да е бил Малахий — възрази енергично ключарят. — Тоест не вярвам… Във всеки случай аз не съм ти казал нищо против Малахий…

— Бъди спокоен, каквото и да дължиш на Малахий. Знае ли нещо за теб?

— Да — изчерви се ключарят, — но не е казал нищо. На твое място бих обърнал внимание на Бенций. Поддържаше странни връзки с Беренгарий и Венанций… Но кълна ти се: друго не знам. Ако науча нещо, ще ти кажа.

— Засега достатъчно. Ако е нужно, пак ще те потърся.

Ключарят явно се успокои и отиде да си гледа работата; той се скара на селяните, загдето бяха преместили някакви чували със семена.

В този момент се появи Северен. Носеше очилата на Уилям, същите, дето ги бяха откраднали преди две нощи.

— Намерих ги в расото на Беренгарий — рече той. — Онзи ден ги видях на носа ти в скриптория. Твои са, нали?

— Слава Богу! — възкликна радостно Уилям. — Решихме два въпроса! Очилата ми се намериха, а сега зная със сигурност, че човекът, който ги открадна онази нощ в скриптория, е бил Беренгарий!

Едва изрекъл, ето че притича Никола от Моримондо с по-тържествуващ вид от този на Уилям. Носеше две готови лещи, монтирани в рамките.

— Уилям! — викна той. — Сам успях да ги направя, готови са, мисля, че всичко е наред!

После видя, че Уилям си бе сложил други очила, и остана като вцепенен. Уилям не искаше да го обижда, свали старите очила и опита новите.

— Тези са по-добри — рече той. — Ще пазя старите за всеки случай, а занапред ще нося твоите. — После ми каза: — Адсон, ще отида в килията си да прочета ония документи. Най-после! Почакай ме някъде. А на вас, скъпи братя, на вас сърдечно благодаря.

Удари третият час и отидох в хора, за да пея заедно с другите химна, псалмите и Кирие елейсон 192 . Другите се молеха за душата на мъртвия Беренгарий. Аз благодарях на Бога за това, че ни помогна да намерим не един, а два чифта очила.

Успокоих се, забравих всички лоши неща, които бях видял и чул, и задрямах; събудих се едва когато службата свърши. Сетих се, че през нощта не бях мигнал, а когато си помислих, че бях изразходил и не малко сили, се смутих. И щом излязох навън, в мислите ми отново взе превес споменът за момичето.

192

„Господи, помилуй!“