Името на розата
Шрифт:
— Тогава?
— Тогава значи, че съм в плен на двете противоречащи си сили, като магаре, което не знае от кой от двата чувала сено трябва да яде. Там е работата, че условията още не са назрели. Марсилий бленува за преустройство, което сега е невъзможно, а Лудвиг не е по-добър от своите предшественици, въпреки че сега-засега е единствената опора срещу такъв негодник като Йоан. Може би ще се наложи да говоря, стига тия да не се изпотрепят взаимно. За всеки случай, Адсон, ти пиши, та поне да остане някаква следа от това, което става днес.
— А Микеле?
— Боя се, че си губи времето. Кардиналът
Докато разговаряхме така — и аз не знам как можехме да се чуваме, — разпрата бе достигнала своя връх. По знак на Бернар Ги стрелците се намесиха, за да разтърват двете групи. Но подобно на обсаждащи и обсадени от двете страни на стените на крепост, те си отправяха взаимно възражения и обиди, които отбелязвам наслуки, без да мога да кажа кой ги изричаше; пък и трябва да знаете, че тези фрази не се произнасяха една след друга, както би станало по време на спор в моите краища, а по средиземноморския обичай: едни думи покриваха другите като вълни в разбунено море.
— В Евангелието е казано, че Христос е имал кесия?
— Я не говори за тази кесия, която вие изписвате дори и по разпятията! Какво ще кажеш за това, че когато нашият Господ е бил в Ерусалим, всяка вечер се е прибирал във Витания 242 ?
— Добре де, ако Господ е искал да спи във Витания, кой си ти, че съдиш за неговото решение?
— Не, стар пръч такъв, Господ се е връщал във Витания, защото не е имал пари за странноприемница в Ерусалим!
242
Витания — село в Палестина.
— Ти си пръч, Бонаграций! А какво е ял Господ в Ерусалим?
— А ти би ли казал, че конят, който получава сено от стопанина си, за да живее, е собственик на сеното?
— Я го виж, седнал да сравнява Христа с кон…
— Не, ти оприличаваш Христа на прелат, занимаващ се със симония, от твоя двор, дето е като сметище!
— Така ли? Ами колко пъти сее налагало Светият престол да води процеси, за да защитава вашите имоти?
— Имотите на църквата, не нашите! Ние само ги използвахме!
— Използвахте ги, за да ги ядете, да си правите хубави църкви със златни статуи, лицемери недни, носители на зараза, варосани гробници, огнища на пороци!
Знаете много добре, че именно милосърдието, а не бедността е основният принцип на съвършения живот!
— Това го е казал онзи лакомия, вашият Тома!
— Внимавай какво говориш, глупако! Тоя, когото наричаш лакомия, е светец на Светата римска църква!
— Ами, хубав светец, канонизиран от Йоан, за да направи напук на францисканците! Вашият папа не може да канонизира светии, защото е еретик! Нещо повече, той е ересиарх!
— Това определение ни е отдавна известно! То се съдържа в декларацията на баварската марионетка от Заксенхаузен, подготвена от вашия Убертино!
—
— Знам, знам, че даваше обет за бедност на софрата на кардинала, както го дава и сега в най-богатия манастир на полуострова! Убертино, щом ти не си бил там, кой е подсказал на Лудвиг да използва твоите писания?
— Какво съм виновен, дето Лудвиг чете какво съм писал? Ех, да, той не може да чете твоите, защото си неграмотен!
— Аз ли съм неграмотен? Нима вашият Франциск, дето разговарял с гъските, е бил грамотен?
— Ти богохулстваш!
— Ти богохулстваш, пияница такъв!
— Никога не съм бил пияница!
— Ами, така правеше с твоите монаси, когато се вмъкваше в постелята на Киара от Монтефалко!
— Бог да те порази! По това време бях инквизитор, а Киара бе предала Богу дух, и то като светица!
— Абе тя може да е ухаела на светица, ама ти си душел други ухания, когато си пял утринната молитва на монахините!
— Карай, карай, гневът Господен ще те порази, както ще порази и твоя господар, дал подслон на двама еретици като острогота Екхарт 243 и оня английски магьосник, когото наричате Бранучертон.
— Почитаеми братя! Почитаеми братя! — викаха кардинал Бертрандо и абатът.
Ден пети
ТРЕТИ ЧАС
243
Екхарт(1260–1328) — немски мистик, доминиканец. Някои пунктове от учението му били осъдени от католическата църква.
Когато Северин разказва на Уилям за някаква особена книга, а Уилям говори на пратениците за някакво особено схващане за светската власт
Докато кавгата продължаваше, един от послушниците, дето пазеха на вратата, влезе, мина през тая суматоха като човек, прекосяващ нива под градушка, приближи се до Уилям и му прошепна, че Северин искал да говори с него по много важна работа. Излязохме в нартиката; тук гъмжеше от любопитни монаси, които се опитваха да отгатнат по виковете и шумотевицата какво става в залата. В първата редица зърнахме Аймаро от Алесандрия, който ни посрещна с обичайната си гримаса, изразяваща състрадание към безсмислието на този Божи свят.
— Откакто се появиха просяшките ордени, християните станаха по-добродетелни — рече той.
Уилям го отблъсна, и то доста грубо, и се запъти към Северин, който ни очакваше в ъгъла. Беше неспокоен, искаше да разговаря с нас насаме, но в царящата бъркотия просто не можехме да намерим кътче, където да се уединим. Искахме да излезем навън, но от вратата на заседателната зала започна да наднича Микеле Чезена и подкани Уилям да се върне, — защото — казваше той — духовете започнали да се успокояват, та изказванията трябвало да продължат.