Името на розата
Шрифт:
— Бях сред миноритите, когато се водеха големи дискусии за бедността, но никога не съм бил в сектата на бегардите.
— Виждате ли? — рече Бернар. — Отрича, че е бил бегард, защото бегардите, макар и да са част от същата ерес на просещите монаси, ги смятат за изсъхнала издънка от францисканския орден, а себе си — за по-чисти и по-съвършени от тях. Но много от чертите, с които се отличават първите, са присъщи и на другите. Ремиджо, можеш ли да отречеш, че са те виждали да стоиш свит в църквата, с лице, обърнато към стената,
— Но и в ордена на свети Бенедикт, когато трябва, се просват ничком…
— Аз не те питам какво си правил, когато е трябвало, а какво си правил, когато не е трябвало! Следователно ти не отричаш, че си заставал в едната или другата поза, типични за бегардите! Ах, да, ти каза, че не си бегард… Я ми кажи: в какво вярваш?
— Господине, вярвам във всичко, в което вярва всеки добър християнин…
— Свят отговор! А в какво вярва добрият християнин?
— В това, на което ни учи Светата църква.
— Но коя Света църква? Тази, смятана за свята от вярващите, които се наричат съвършени, от лъжеапостолите, от еретичните монаси просяци, или църквата, която те сравняват с блудницата от Вавилон и в която вярваме твърдо всички ние?
— Господине — отвърна смутен ключарят, — кажете ми коя според вас е истинската църква…
— За мен такава е единствената свята и апостолическа римска църква, ръководена от папата и от неговите епископил.
— И аз мисля така — рече ключарят.
— Хитрост, достойна за възхищение! — викна инквизиторът.
— Достойно за възхищение остроумие! Нали чухте: той иска да каже, че вярва, че аз вярвам в тази църква, и се измъква от задължението да каже в какво той вярва! Но ние познаваме много добре тия лисичи похвати! Да се върнем на същината на въпроса. Вярваш ли, че тайнствата са установени от нашия Господ бог, че за да измолиш опрощение на греховете си, трябва да се изповядаш пред божите служители, че римската църква е властна да развързва и свързва на земята това, което ще бъде развързано и свързано на небето?
— Нима не трябва да вярвам в това?
— Не те питам в какво трябва да вярваш, а в какво вярваш!
— Аз вярвам във всичко, в което ми нареждате да вярвам вие и другите добри учени — отвърна изплашеният ключар.
— Аха! Да не би добрите учени, за които намекваш, да са тия, дето ръководят твоята секта? Това ли имаше предвид, като спомена добрите учени? На тия ли извратени лъжци, дето се смятат за единствени наследници на апостолите, се опираш, за да знаеш в какво да вярваш? Ти искаш да кажеш, че ще ми повярваш само ако вярвам на това, което казват те, иначе ще вярваш само на тях!
— Не съм казвал подобно нещо, господине — измънка ключарят.
— Вие казвате, че съм го казал. Аз вярвам на вас, стига да ми сочите кое е доброто.
— Ама че наглост! —
— Ти повтаряш наизуст с ярост и твърдоглавие формулите, на които ви учат във вашата секта. Ти казваш, че ще ми вярваш само ако проповядвам това, което твоята секта смята за добро. Но така са отговаряли винаги лъжеапостолите, така ми отговаряш сега и ти, може би без да си даваш сметка, защото устните ти изговарят думи, на които си бил учен някога, за да мамиш инквизиторите. Така се самообвиняваш със собствените си слова; и аз бих паднал в клопката ти, ако нямах дълголетен опит като инквизитор… Но да се върнем към същността, извратени човече. Чувал ли си за Герардо Сегалели от Парма?
— Чувал съм — рече ключарят и пребледня, ако изобщо можеше да се каже това за разстроеното му лице.
— А чувал ли си за брат Долчино от Новара?
— Чувал съм.
— Срещал ли си го лично, разговарял ли си с него?
Ключарят помълча, сякаш искаше да прецени доколко ще му е изгодно да каже част от истината. Най-сетне се реши и промълви:
— Виждал съм го, разговарял съм с него.
— По-високо! — викна Бернар. — Та най-сетне да чуят истина, излязла от устата ти! Кога си разговарял с него?
— Господине — отвърна ключарят, — бях в един манастир край Новара, когато хората на Долчино се събраха там; минаха и край нашия манастир, отначало не ни беше ясно какви са…
— Лъжеш! Как е било възможно францисканец от Вараджине да бъде в манастир край Новара? Ти не си бил в манастира, ти си бил вече член на банда просещи монаси, която е обикаляла тия краища и е живеела от подаяния; ти си се присъединил към хората на Долчино!
— Как можете да твърдите подобни неща, господине? — рече, треперейки, ключарят.
— Ще ти кажа не как мога, а защо трябва да ги твърдя — отвърна Бернар и нареди да доведат Салваторе.
Като видях тоя клетник, който сигурно през нощта бе подлаган на разпит, и то не публичен, а много по-строг, сърцето ми се сви от състрадание. Вече казах, че Салваторе имаше ужасно лице. Но тази сутрин то приличаше още повече на мутра на звяр. По него нямаше следи от насилие, но начинът, по който окованото му във вериги тяло се гърчеше — с изкълчени крайници, почти неспособен да се движи, влачен от стрелците като привързана с въже маймуна, — говореше ясно как е бил воден жестокият разпит.
— Бернар го е изтезавал… — прошепнах на Уилям.
— Ни най-малко — отвърна Уилям. — Инквизиторът никога не изтезава. Грижите за тялото на обвиняемия се възлагат винаги на светските лица.
— Но то е все едно! — рекох.
— Нищо подобно. Не е така за инквизитора, който остава с чисти ръце, не е така и за инквизирания, който, щом се появи инквизиторът, вижда в него неочаквана подкрепа, облекчение за мъките си и се разкрива пред него.
Погледнах учителя си и му рекох смаян: