Испанска холера
Шрифт:
— Обикновено не вечерям. И без туй чета до късно, пък ако сложа и храна в стомаха си — просто не мога да спя.
— Хайде, хайде! — измърморих аз снизходително. — Ясно е, че пазите линия!
— Аз да пазя линия? — попита тя и гласът й ми се стори съвсем искрен.
— Ами да! Поне това е съвсем очевидно.
Тя тръсна глава.
— Не, с диета не се пази линия! — каза тя решително. — Линия се пази, като гориш вътрешно, като не оставаш към нищо равнодушен.
— Туй е добре — да гори човек — казах аз. — Стига да не гори на… гърба на другите…
Тя разбра и се усмихна:
— Ето, виждате
От тая сутрин ние почнахме да се храним заедно и всеки ден да отиваме заедно на плажа. Печех се на слънцето, плувах и с радост забелязах, че ненужната яка на корема ми започна бавно да изчезва. Нещо като бледо подобие на мъжественост се появи в походката ми, осанката ми стана много по-твърда. Много ми се искаше Олга да забележи промяната, но тя мълчеше и нищо не казваше.
Докато се печехме на едрия бял пясък, често говорехме за нашите заводски работи, за хората, за техните дела. Нейните преценки ми се виждаха учудващо точни и това започна да ме тревожи. Ако вижда всички по верен и справедлив начин, каква е гаранцията, че е бъркала само спрямо мене? Ами ако е имало нещо вярно в нейните реплики по събранията, в нейния невидим остен, с който ме бодеше, кажи-речи, непрекъснато?
Веднъж, като говорехме за производствения процес, на нашите специални бои, тя ми каза нещо, което ме накара да зяпна.
— Отде знаете туй? — възкликнах аз възбудено.
— Прочетох го в едно немско списание — каза тя.
— Отдавна? — запитах с надежда аз.
— Преди две седмици.
Това ме поуспокои, но не твърде.
— Каква идиотщина! — въздъхнах аз горчиво. — Пък си мислех, че сам съм го открил!…
Тя ме погледна подозрително:
— А какво общо има то с нашата работа?
— Как?… Не виждате ли?
— Не виждам…
Обясних й набързо. Нейното лице светна от радостно възбуждение.
— Трябва да го внедрим! — каза тя, като ходеше едва ли не яростно по белия пясък. — Веднага, щом се върнем!
Тая вечер се прибрахме с особено въодушевление в нашия дом. Но на другата сутрин тя дойде на закуска с помрачено лице и съвсем без настроение. Отначало тактично мълчах, но на края не се въздържах и запитах.
— Не трябва повече да сядаме заедно — каза тя намръщено. — Хората започнали да говорят…
— Какво да говорят? — запитах аз.
— Знаете какво може да се говори!
Ако гледаше към мене, тя би видяла уплахата в погледа ми. Но не гледаше. Да, трябваше непременно да се замаже по някакъв начин тая работа.
— Какво значение, щом не е вярно — казах аз колкото се може по-сдържано. — А пък то наистина не е вярно.
— Тъй е — каза тя унило. — Но ние не сме сами на тоя свят, имаме близки.
— Най-малко на вас подхожда да мислите тъй — казах аз с повишен тон. — Човек трябва да се старае да мисли честно и да живее честно. Само тоя, който не уважава себе си, живее за угода на дребнавите клюкари.
— Тъй е! — поклати тя глава и лицето й се проясни.
Същата вечер, сякаш за да доведем тая максима докрай, ние отидохме заедно в лятната бирария. Пихме най-напред по една бира, след туй бутилка истинско карловско вино. За хора, които не пият, туй не е съвсем малко. Развеселихме се, потанцувахме, даже се улових, че тананикам в такт с оркестъра. Откога не бях си позволявал такива
Никога няма да забравя тая нощ! Беше топло, едри звезди грееха на черното южно небе. Връщахме се по пътеката край дола, в който мигаха светулки и от време на време протяжно се обаждаха нощните птици. Чувствувах се някак си подмладен, пълен с вътрешна увереност, мисълта ми бе бърза и ясна. Отдавна, от моята младост, не се бях чувствувал така добре. Може би тая моя вътрешна свобода и увереност ми даде сили да запитам и нехайно, и весело:
— Слушай, Олга, кажи ми искрено, защо ме преследваше така упорито в завода? Зер между всички аз там бях най-некадърният?
Почувствувах как цялото й лице пламна в мрака.
— Напротив! — каза тя горещо. — Именно понеже си най-кадърният!
— Не ми е съвсем ясна тая логика — признах аз.
Олга помълча известно време.
— Тук няма логика — каза тя. — Тук има убеждение. От всичко най-много на тоя свят уважавам дарбата. Не добротата, не сърдечността, не и безукорното трудолюбие и добросъвестност. Може би греша, но дарбата. От плодовете на нейните мисли и вдъхновение живеем всички, на нея всичко дължим. Ако светът лежеше само на плещите на сърдечните и трудолюбиви хора, животът щеше да тъпче на едно място…
Не бях съвсем съгласен с нея, но я слушах с удивление. Това съвсем не бяха мисли за една жена.
— Така ли е? — попита тя.
— Да речем…
— Не, точно тъй е — каза тя убедено. — Именно затова дарбата задължава повече от всичко друго. Даровитият човек е белязан. Той няма право да отстъпва, да се примирява, да се затваря в себе си! А ти точно туй правиш! Никой не казва, че не си добър инженер, но живееш с най-малкото, примиряваш се с всяко постигнато нещо, не гледаш никога нависоко. Ти не бива да бъдеш просто един добър инженер, а учен, откривател. Трябва целият да гориш със своята дарба. Това ще ти даде блясък в очите, ще те подмлади! На колко години си?
— На четиридесет и две — казах аз тихо.
— Виждаш ли? А изглеждаш много по-възрастен. Туй е, защото си се примирил. А аз точно това не мога да направя и като гледам как хабиш дарбата си, негодувам и роптая…
Известно време мълчахме. Много ясно чувствувах през тая незабравима нощ колко са горчиви думите й, но в същото време колко са прави. Дълго мълчахме, после аз се обадих неуверен:
— Може би си права, Олга. Но винаги съм смятал скромността за първата добродетел. Изглежда, че съм се сравнявал с амбициозните и алчните вместо с учените и откривателите…
Дълго говорихме, три пъти обиколихме оградата на дома. Най-после Олга първа се съвзе:
— Трябва да се прибираме.
Разбира се, вратата бе заключена. Изведнъж ме обзе малодушие — какво ще каже пъпчивият и какво да му обясняваме? Бях готов да се върнем в парка, да останем на някоя пейка до сутринта. Но през това време Олга вече бе натиснала звънеца — енергично и рязко.
Управителят се яви почти веднага, сякаш нарочно ни бе чакал в тъмната си стаичка. Видът му бе така красноречиво укорителен, че просто се свих на мястото си, готов да се превърна всеки миг на някакво невидимо изпарение. Той отключи вратата, огледа ни с нямо презрение и измърмори: