Кинг и Максуел
Шрифт:
Мишел седна насреща му, а Тайлър остана прав, все още смаян от появата на непознатия мъж.
– Какъв международен инцидент? – спокойно попита тя.
– Не съм сигурен, че мога да отговоря на този въпрос – каза Маккини.
– Тогава защо си тук, по дяволите? – повиши тон тя. – За да обясниш как не можеш да ни сътрудничиш? Това вече го чухме няколко пъти, повярвай ми!
Маккини изпука кокалчетата на пръстите си.
– Убитите в мола са бивши военни – обяви той.
– Всичките?
Агентът
– Отдавна са напуснали армията – уточни той. – Сега се занимават с неща, които са недопустими за хора, служили в нея.
– По-точно?
– Първо, дрога и контрабанда на оръжие. Плюс нещо като милиционерска дейност, която намирисва на тероризъм. Но това е само малка част от списъка.
– Мислиш ли, че в случая става въпрос за дрога и контрабанда на оръжие?
– Не. Но не мога да бъда сигурен.
Мишел погледна към Тайлър, който тръсна глава и изломоти:
– Моят баща никога не би се забъркал в такива неща!
– Но въпреки това изглежда, че е затънал до гуша в лайна – каза агентът.
– Каква е била мисията му, Маккини? С какво се е занимавал Сам Уинго? Ние знаем, че е пренасял нещо, което обаче не е стигнало до крайната си дестинация.
– Кой, по дяволите, ви каза това?
– Има ли значение? – контрира Мишел.
– Може би има! – троснато отвърна Маккини, после отново насочи вниманието си към момчето. – Твоят баща се е свързал с теб, нали? Пуснал ти е едно шифровано писмо.
Тайлър объркано погледна Мишел. Тя се поколеба за миг, после кимна.
– Да – призна момчето. – Изпрати ми го, след като го бяха обявили за мъртъв.
– Какво беше съдържанието на това писмо?
– Че съжалява и моли Тайлър да му прости – побърза да отговори Мишел.
– Сигурен ли си, че това е всичко? – зададе следващия си въпрос агентът, гледайки изпитателно момчето.
– Да. Бих искал да има и нещо повече, но това беше всичко.
– Звучи като признание за вина – промърмори Маккини.
– Нищо подобно! – побърза да се намеси Мишел.
– Защо?
– Просто имам такова предчувствие.
Агентът изсумтя презрително, но Мишел не му обърна внимание.
– Какво е превозвал Уинго? – попита тя. – Сам ли е бил, или е имало и други?
– По всяка вероятност е бил сам. Което, предвид спецификата на товара, ми се струва пълна лудост. Но все пак не съм сигурен. Може би военните вършат нещата по друг начин.
– Какво е представлявал този товар? – пожела да узнае Мишел.
Кокалчетата на агента отново изпукаха.
– Нещо, което изисква намесата на всички агенции, плюс на всички военни – промърмори той. – Нещо изключително важно.
– Толкова важно, че да получиш обаждане от Пентагона и да ни заплашваш с арест? Но това не обяснява присъствието ти тук сега. Сам изтъкна, че си
– Абсолютно вярно – кимна Маккини.
– Но въпреки това си тук,
– Направих си труда да ви проверя по-подробно – каза агентът. – Теб и Кинг. Това е причината да съм тук. Хора, които уважавам, твърдят, че наистина сте голяма работа и може да ви се вярва. Просто защото имате глави на раменете.
– Добре, да речем, че е така – промърмори Мишел. – Но защо имам чувството, че си тук, защото не получаваш търсените отговори от своите хора? Не означава ли това липса на доверие?
Маккини вдигна вежди, но не отговори.
– И тъй, какво е съдържанието на товара? – отново попита Мишел, замълча за момент, после добави: – Тази тайнственост ме убива. Хайде, изплюй камъчето, агент Маккини!
Маккини стрелна с поглед Тайлър, после отново насочи вниманието си към Мишел. Очевидно взел трудното решение, той се облегна назад и промърмори:
– Две хиляди и двеста килограма.
– Толкова тежи товарът, така ли? – вдигна вежди Мишел. – Повече от два тона?
Маккини кимна.
– А какво е съдържанието му?
– Според теб какво може да тежи две хиляди и двеста килограма?
– Хей, на гатанки ли ще си играем?
– Атомна бомба! – възкликна Тайлър. – Или бактериологична!
– Не – поклати глава Маккини.
– Килограмите са малко за танк или самолет – замислено промърмори Мишел. – Биологично оръжие? Може би някакви центрофуги за производството му? Или двеста терористи от "Ал Кайда"? – саркастично добави тя.
Маккини отново поклати глава.
– Добре, предаваме се – въздъхна Мишел.
Агентът прочисти гърлото си и обяви:
– Един милиард евро.
30.
Шон седеше срещу Мери Хесе в един ресторант в Шантили, Вирджиния. Тя беше на около трийсет и пет, тъмнокоса, стройна и привлекателна. Избягваше да среща погледа му и постоянно сваляше очилата си, за да ги избърше със салфетката.
Кълбо от нерви е, каза си Шон.
– Значи сте работили заедно със Сам Уинго? – попита за втори път той.
Налагаше се да тегли думите с ченгел, но в такива ситуации търпението беше полезно качество.
– Сам беше много симпатичен човек. Въпреки че… – Жената отново млъкна и като че ли се отнесе нанякъде.
– Въпреки че какво?
Той протегна ръка и я потупа по китката.
– Знам, че ви е трудно, госпожице Хесе. Но по телефона вече ви споменах, че работя за сина му Тайлър...
– О, Сам постоянно говореше за него. Много се гордееше с това момче.