Когато лъвът се храни
Шрифт:
— Нещата се променят — защити се той. — Аз съм на тридесет и пет…
— Повтаряш се — укори го Шон и Даф се усмихна едва доловимо.
— Е добре, истината е…
Не довърши изречението си, от улицата долетя тревожен тропот на конски копита и те обърнаха глави към прозореца.
— Голямо бързане! — каза Шон, като се изправи на крака. — Голяма неприятност! — Отиде до прозореца. — Къртис е, и по лицето му личи, че не носи добри вести.
Пред вратата се чуха възбудени гласове и забързано трополене,
— Натъкнахме се на кално свлачище в девети хоризонт.
— Колко е лошо? — изръмжа Даф.
— Достатъчно, залято е чак до номер осем.
— Господи, ще го разчистваме поне два месеца! — възкликна Шон. — Някой друг в града знае ли? Казал ли си на някого?
— Дойдох направо тук. Крондж и още петима бяха в забоя, когато потокът връхлетя.
— Веднага се връщай там — заповяда Шон, — но тихо, не искаме целият свят да разбере, че се е случила беда. Не пускайте нито едно живо същество да напусне района. Трябва ни време, докато продадем.
— Да, г-н Кортни — поколеба се Къртис. — Крондж и още петима бяха затрупани от свлачището. Мога ли да известя жените им?
— Не разбираш ли английски? Не искам и една дума да се чуе за това преди десет часа. Трябва ни време.
— Но, г-н Кортни! — Той бе ужасен. Стоеше втренчил поглед в Шон, който почувствува в него да се надига противното усещане за вина. Шестима мъже удавени в гъста, лепкава кал…
Къртис направи колебливо движение с ръка:
— Не можем…
Даф го прекъсна рязко.
— Те вече са мъртви и ще бъдат точно толкова мъртви и в десет часа, когато ще кажем на жените им. Тръгвай, Къртис!
Един час след отварянето на борсата вече бяха продали дяловете си от „Малката сестра“. След една седмица ги купиха отново на половин цена. Два месеца по-късно „Малката сестра“ заработи с пълна мощност.
18
Разделиха земята си в Ориндж Гроув на парцели и продадоха всички, с изключение на сто акра, върху които започнаха да строят къща. В проектирането й обединиха енергията и въображението си. С голяма сума Даф съблазни градинаря на ботаническата градина в Кейптаун и го доведе с бързия дилижанс. Показаха му имението.
— Направи ми парк — каза Даф.
— Върху всичките сто акра? Ще струва доста пари.
— Това не е проблем.
Килимите пристигнаха от Персия, дървеният материал — от планината Найсна, а мраморът — от Италия. Върху портата при входа за главната алея издълбаха думите: „По божествена повеля Кублай Хан издигна в Ксанаду величествен дом на насладите“. Както бе предсказал градинарят, всичко това струваше много пари. Всеки следобед след затваряне на борсата те отиваха заедно на строежа
— Това ще бъде балната зала — поклони се Шон пред нея. — Мога ли да ви поканя на танц?
— Благодаря ви, сър. — Тя направи реверанс и двамата се понесоха по неполираните дъски на пода.
— Това ще бъде стълбището — каза Даф, — черно-бял мрамор, а на главната площадка в стъклен шкаф ще поставим главата на Храдски, издокарана с ябълка в устата.
Смеейки се, те се изкачиха по стълбищната извивка от неравен бетон.
— Това е стаята на Шон, леглото се прави от дъб, масивен дъб, за да може да издържи тежестта му.
— Хванати за ръце, те тръгнаха по коридора.
— А това е моята стая. Имах намерение да поставя масивна златна вана, но строителят каза, че ще бъде много тежка, а Шон — вулгарна. Погледни през прозореца, можеш да видиш цялата долина. Ще си лежа сутрин в леглото и ще чета с телескоп цените в борсата.
— Красиво е — каза Кенди замечтано.
— Харесва ли ти?
— О, да.
— Стаята би могла да бъде и твоя.
Кенди започна да се изчервява, а след това на лицето й се изписа раздразнение:
— Той е прав, ти си вулгарен.
Тя се отправи към вратата и Шон затършува за пурите си, за да скрие обзелото го смущение. Даф направи две бързи стъпки, хвана я и я обърна с лице към себе си.
— Сладко идиотче, това беше предложение.
— Пусни ме. — Тя се извиваше в ръцете му. Сълзи напираха в очите й.
— Кенди, говоря сериозно. Ще се омъжиш ли за мен?
Пурата падна от устата на Шон, но той я хвана, преди да стигне земята. Кенди стоеше неподвижно, втренчила се в лицето на Даф.
— Да или не? Ще се омъжиш ли за мен?
Тя кимна веднъж бавно и след това още два пъти много рязко.
Даф погледна Шон през рамо.
— Остави ни сами, синко.
На връщане към града Кенди бе възвърнала способността си да говори. Бъбреше щастливо и Даф й отговаряше с крива усмивка. Шон се бе свил навъсено в единия ъгъл на каретата. Пурата му гореше неравномерно и той я изхвърли през прозореца.
— Кенди, надявам се, че ще ми позволите да остана в апартамента в хотела?
Последва тишина.
— Какво искаш да кажеш? — попита приятелят му.
— Двама са достатъчни — отвърна Шон.
— О, не! — възкликна Кенди.
— Това е и твой дом — каза остро Даф.
— Приемете го като сватбен подарък.
— О, я млъкни — направи гримаса Даф. — Достатъчно голям е за всички.
Кенди се премести бързо до Шон и постави ръка на рамото му.
— Моля те, от дълго време сме заедно. Ще се чувствуваме самотни без теб.
Той изсумтя.
— Моля те!