Когато си в лодката

Вежинов Павел

— Не зная точно, ще го научиш от пресата… Но съм сигурна — с първия междупланетен кораб… Ти ще ме чакаш ли?

— Аз ще те чакам, но ти няма да ме видиш… На посрещането ще присъствува навярно целият град…

— Ще те видя, Ник, бъди сигурен! — каза тя.

После се повдигна на пръсти и ме целуна по устните. Това беше толкова неочаквано, че даже не успях да я прегърна.

— Довиждане, Ник…

След час аз вече стоях в бункера и заедно с още десетина души със свито сърце очаквах излитането. Стартовата площадка бе заградена от четири кули с доста причудливи форми. Това

бяха четирите най-добри кваркови генератори на света — истинско чудо на техниката. Между тях върху ниска метална платформа бе положена капсулата — идеална сребриста сфера с иридиеви отблясъци. Не ми се виждаше по-висока от човешки ръст, просто изтръпвах, като си представих Елза свита в нея като червейче. Между тия, които бяха около мен, веднага разпознах няколко младежи от буса. Именно техните лица ми се видяха най-сериозни и загрижени, в погледа им се усещаше тревога. Изведнъж съжалих за пренебрежителните мисли, които ми бяха минали през главата, докато летяхме насам. Всъщност те я обичаха и се плашеха за нея. Като че ли за пръв път истински се изплаших и аз. В дванайсет без една минута в репродуктора се чу тих звън, после отсечено и ясно заговори спокоен мъжки глас:

— Бъдете готови!

— Готова съм! — отвърна ясният глас на Елза.

— Готов съм! — отвърна мъжки глас, в който личеше вълнение.

— „ЕР-8“, включвайте…

— Включвам! — каза мъжът.

Над четирите енергетични кули блеснаха синкави мълнии и мигом угаснаха. Елза ми беше казала, че около капсулата ще се образува гигантско силово поле, което човешката мисъл не може да си представи. В миг капсулата сякаш изчезна, просто се изпари пред очите ни. След това отново се появи, все така блестяща и чиста, но вече на цял метър над площадката. Докато я наблюдавахме със затаен дъх, сферата бавно се издигна и застана неподвижна на нивото на генераторите.

— „Сигма-Ю“ — чувате ли ме?

— Чувам ви — каза ясният глас на Елза.

— Отклонение от индикациите?

— Никакви! — отвърна Елза.

— Включете…

— Включвам! — каза Елза.

Това бяха последните й думи. В следния миг сферата блесна като слънце, което ни ослепи. И вече не видях, по-скоро усетих гигантската унищожителна експлозия.

5

Когато дойдох в съзнание, първото нещо, което видях над себе си, беше загриженото лице на Лоу. Но много по-късно съзнах, че това е именно Лоу, в тоя миг виждах просто едно обикновено човешко лице.

— Елза! — казах аз отчаяно.

— Елза ли? — трепна Лоу. — Каква Елза?

Не знаех каква Елза, нищо не помнех. Като насъбрах сили, едва-едва се огледах. Намирах се в малка ракета, която навярно се движеше. Някакъв човек край пулта за управление ме гледаше с широко отворени очи. И изведнъж като че ли малка експлозия блесна в моето помътено съзнание, Но това, което тя освети, беше нищожно.

— Ти ли си, Гавон? — попитах аз неуверено.

— Да, Славин! — отвърна зарадван летецът. — Аз съм, братко…

— Къде се намирам?

— В ракетата, в нашата ракета… Ние се връщаме на „Сириус“…

Но не помнех нищо — ни за ракетата, ни за „Сириус“.

— Ти си Лоу, нали?

— Ами

да, разбира се… Цял-целеничък! — едва не изрева Лоу. — Нима нищо не помниш?

— Малко! — казах аз. — Много малко…

— Не помниш ли червената Луна и статуята на Мойсей?… Леле, какъв номер ни изигра тоя брадат старик…

Мойсей?… Да, да — нещо си спомнях. Статуята, разбира се, прекрасната бяла статуя…

— Разкажи, Лоу, може би нещо ще си припомня. Лоу ме погледна озадачено.

— Като че ли може да се разкаже! — замънка той. — Това е чисто и просто някаква дивотия… Ние четиримата стояхме пред статуята и дрънкахме глупости. Тогава ти я удари с юмрук по коляното… И изведнъж изчезна, сякаш се превърна на въздух. Зер нищо не помниш?

Да, спомням си нещичко… Падах… падах…

— И после? — запитах аз.

— После ли? — Лоу погледна изпитателно към Гавон.

— Разказвай! — кимна Гавон.

— Просто побесняхме, като изчезна… Гледахме насам-натам — нищо. Тогава Гавон май си загуби съвсем нервите — и той удари с юмрук статуята по коляното. Пак нищо — старецът тоя път изобщо не реагира. Така се ядосахме, че решихме да разрушим статуята, и пиедестала, но на всяка цена да те намерим… В края на краищата как тъй ще изчезнеш, все трябва да си някъде. Но нямаше с какво, затова се върнахме в ракетата да вземем оръдия… И…

Лоу нерешително млъкна, сякаш се срамуваше да продължи нататък.

— Говори, щом си започнал! — подхвърли му нетърпеливо Гавон.

— Там е цялата работа! — въздъхна Лоу. — Сега, момче, пази си ума… Като влязохме в ракетата, представи би, намерихме те там легнал в ей това положение, в каквото си и сега.

Лоу ме гледаше така смаяно, сякаш сам не вярваше на думите си. Но кой знае защо аз никак не се учудих, всичко ми се виждаше съвсем естествено.

— Може и да сме полудели — каза Лоу с огорчение. — Но това е, което видяхме… Пък ти сега, ако искаш, вярвай, ако искаш, не вярвай…

Едно трето лице се надвеси над мен — Лусин. — Ти не му каза най-важното! — обади се той.

— Ах, да, наистина…

— В дясната ти ръка, Славин, ние намерихме ей тая хартийка — каза Лусин озадачено.

И той наистина ми подаде някаква съвсем обикновена хартийка. На нея с печатен текст, очевидно на машина, бе написано някакво изречение. Аз с усилие го зачетох:

„Запомни, човече, че когато си в лодката…“

Дори не го дочетох докрай. Изведнъж в съзнанието ми сякаш се отпуши някакъв бент и върху мен като водопад започнаха да се изливат образи, картини, спомени…

Информация за текста

Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2007

Публикация:

ПАВЕЛ ВЕЖИНОВ

Белият гущер

Повести и разкази

Съставител: Христо Стефанов

Редактори: Каталина Събева, Валентин Кържилов

Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов