Когато светът си събуваше потурите
Шрифт:
Казах на Вангелакито да ми помага. Той даваше кебапчетата, аз — бирата и до пладнина изсушихме бирата до капка. Напълних чекмеджето с пари. Викам на Вангелакито:
— Абе ти какво се будалкаш, та рисуваш тия светци? Не виждаш ли, че и светците нещо взеха
— Бива! — казва Вангелакито. — В тоя град и без туй няма човек от икони и картини да разбира, щом си ме харесал за кебапчетата — моля! Аз съм на това отгоре и ваятел — ще ги правя, както трябва!
Купихме едно биволче от Избегли, направихме го на кайма. Вангелакито с дълги пръсти правеше едни кебапчета като вретенца. Доставих десет бурета бира и започнах един алъш-вериш — „Бакиш” можеше да ми завиди. Работата се разви. Парите заваляха като дъжд. Събираха се вечер по една торба, никому се не ще да ги брои.
— Брой ги ти! — дава ми ги Вангелакито. — Че съм много уморен.
— Ти! Ти! — бутам му ги в ръцете. — Аз съм капнал. Най-сетне споразумяхме се една вечер да ги брои той, друга вечер — аз.
Окуражен от печалбиците, купих на жената копринена плат за фуста и казах да си го ушие при най-скъпата шивачка в града. Жената показала плата на майка сии се похвалила къде щяла да си го шие. Майка й се втрещила:
— Мари ти имаш ли акъл мари! Кебапчийска жена по шивачки да си носи роклите? Мъжът ти едвам събира за хляб и шарлаган, а ти салтанати ще продаваш, като да си у Хаджи Фаницата.
На
И ми разправи, че майка й не дала, и какво рекла.
— Ще кажеш на майка си утре вечер да не си ляга. Да ме почака!
На другата вечер събрах парите в торбата — неброени), метнах я на рамото и право вкъщи. Жената и майка й ме чакат. Викам на жената:
— Постилай чергата!
Постла жената чергата, а пък аз изтърсих върху нея торбата с парите. Дръннаха парите, разпиляха се, взе й се ума и на мойта баба.
— Хайде — викам — сега, бабо, пари да броиш! Ти — казвам — брой само шестаците, Минка да брои петаците, а пък аз ще сортирам книжните пари!
Глътна си езика баба. Три пъти очите си разтърка, да не сънува, а че се хвана да брои. Броихме, каквото броихме, като преброихме всичко — загребах с двете шепи каймета и ги тръснах в скута на жената.
— На ти, жена! Туй е — казвам — за шивачката, а пък туй, бабо, е за тебе, че да запомниш кога светът . си е събувал потурите! дадох и на нея две пачки.
И Алито не забравих. Плащах му надница да ми трака машата, че той ми отвори очите къде е на прасето гъдела и ме отърва от „Бакиш”.
Алито много хубаво тракаше машата. Шията му беше крива, гуглата му — на парцали, но каквото хванеше — работеше го с мерак. Само дето не можеше хубаво да каже „ледена”, ами все викаше:
— Иледена, иледена... Иледена-а-а!