Кралица на кошмара
Шрифт:
– Различно е, когато е само възможност – казва Кармел.
– Все още е само възможност. Имайте малко вяра – устата ми е пресъхнала.
Кого се опитвам да убедя? На практика утре ще ме изкормят, за да отворят вратата. Към ада. А веднъж като кръвта ми я отвори, ще ни блъснат вътре с Джестин.
– Да имаме вяра – повтаря Кармел и сръгва Томас, за да каже нещо, но той няма да го направи.
Той ме подкрепяше в това. От самото начало.
– Това може и да не е толкова добра идея – прошепва той.
– Томас.
– Виж, не
Някакъв звук излиза от носа и гърлото ми, нещо като погнуса или разочарование, но не го правя нарочно. Не съм изненадан. Те ясно показаха позицията си относно връщането на Анна от самото начало.
– Те смятат, че това е извън тяхната юрисдикция – продължава Томас. – Че е работа на ордена.
– Не е нужно да ми обясняваш – казвам.
А и това е само оправдание. Никой освен нас не иска Анна да се върне в този свят. Когато я издърпам от ада, ще я хвърля в стая, пълна с хора, които ще искат да я върнат обратно там. Дано е готова за битка. Виждам я в съзнанието си, как избухва в стаята като черен облак и вдига Колин Бърк за мекото на тила като кученце.
– Можем да намерим друг начин да помогнем на Анна – казва Кармел. – Не ме карай да се обаждам на майка ти.
Усмихвам се леко. Майка ми. Преди да тръгна за Лондон, тя ме накара да обещая да помня, че съм неин син. И аз го помня. Аз съм синът, който е отгледала да се бори и да прави това, което трябва. Анна е в капан в стаята за мъчения на обиамана. И аз не мога да оставя нещата така.
– Ще отидете ли да потърсите Гидиън? – казвам. – Искам да ви помоля… ще направите ли нещо за мен?
Израженията по лицата им показват, че още се надяват да променя решението си, но кимат.
– Искам да сте там за ритуала. Искам да сте част от него.
Да бъдат в моя ъгъл. Може би просто като свидетели.
Обръщат се да тръгнат по коридора, а Кармел ми казва още веднъж да си помисля; че имам избор. Но това не е истински избор. И те тръгват, а аз се обръщам и започвам да крача по коридорите на този пълен с камини летен лагер на друиди с промити мозъци. Когато завивам зад ъгъла и излизам в дълъг, червен коридор, гласът на Джестин иззвънтява зад мен.
– Ой, Кас, чакай.
Тя притичва до мен. Лицето е бледо и сериозно. Без уверената си усмивка изглежда съвсем друга.
– Казаха ми какво сте говорили – казва тя и леко поруменява. – Какво си решил.
– Какво решиха те – поправям я.
Тя ме поглежда с равен поглед, чака да кажа нещо, но не знам какво. Утре вечер с нея ще отидем на място, което го няма на картата, ще преминем от другата страна, откъдето само един от нас трябва да се завърне.
– Знаеш какво означава това, нали?
– Не мисля, че значи това, което си мислиш, че значи – отговаря тя.
– Боже – губя търпение и тръгвам. – Нямам време за гатанки. Нито пък ти.
–
Усмивката се връща и тя ме настига.
– Преди по-малко от четири часа спасих живота на най-добрия ти приятел. Ако не бях аз, онзи труп щеше да му прегризе артерията, преди да си мигнал.
– Томас ми каза, че не трябва да ти имам доверие. Но ти не ме притесняваше. Все още е така.
Тя се наежва от тази реплика, както знаех, че ще направи. Дори да знае, че е лъжа.
– Всичко това не е мой избор, нали така? – казва тя. – Точно ти би трябвало да знаеш какво е чувството?
Тя кърши ръце, докато вървим. Въпреки че се прави на корава, сигурно е ужасена. Косата се спуска по раменете на влажни, чупливи кичури. Май преди малко е излязла от душа. Когато е мокра, косата изглежда тъмнозлатна. Червеното се слива и се скрива.
– Спри да ме гледаш така – сопва ми се тя. – Сякаш утре смятам да те убия.
– Няма ли да го направиш? – питам. – Аз мислех, че това е идеята.
Тя свива вежди.
– Изнервяш ли се? Чудиш ли се кой ще победи?
Стиска зъби и челюстта изглежда стоманена. За момент си мисля, че гледам един напълно луд човек. Но после клати глава и обърканото изражение прилича много на това на Кармел.
– А да ти е хрумвало, че може да имам план?
– Не съм си и представял, че нямаш – отговарям.
Но това, което тя нарича план, аз наричам приоритети.
– Не ти ли се струва малко нечестно? Като се има предвид, че ще ми източат кръвта през корема.
– Ха – казва с присмех тя. – Да не мислиш, че ще си само ти? Кръвта ти е билет, който важи само за един.
Заковавам се на място.
– Боже, Джестин. Не го прави. Откажи.
Тя се усмихва и свива рамене, сякаш това да те колят като прасе се случва всеки втори четвъртък от месеца.
– Щом ти отиваш, и аз отивам.
Стоим безмълвно. Те искат един от нас да се завърне с камата. Но какво ако нито един от нас не я върне? Част от мен се чуди дали просто не мога да изгубя камата някъде там завинаги и те да останат без нея; без възможност да отворят повече тази врата и без цел. Може би тогава просто ще се изпарят и ще освободят Джестин от кукичките си. Но дори и сега другата част от мен съска, че камата е моя, тъпата ми кръвна връзка нашепва в ушите ми и както кукичките на ордена са се забили в Джестин, така и тези на камата са се забили в мен.
Без да си кажем и дума повече, тръгваме заедно по дългия коридор. Това място ме дразни и потиска толкова много; ще ми се да изкъртя някоя врата и да разпръсна хората вътре, докато се молят в кръг, може би да жонглирам с камата и няколко свещи само за да видя ужасените изражения по лицата им и да чуя как викат: „Светотатство!“
– Сигурно ще ти прозвучи странно – казва Джестин. – Но може ли да остана с вас през нощта? Няма да мога да заспя и – тя се оглежда виновно – от това място ме побиват тръпки точно сега.