Кралица на кошмара

Блейк Кендар

– Не.

– Какво?

– Не ми е мястото тук – тя стиска ръцете ми по-силно от преди. – Нека се върнем.

Усмихвам се. Тя мина през смъртта, за да ме повика. Аз минах през ада, за да я намеря.

– Анна!

И двамата гледаме към мястото, откъдето идва гласът ми. Един силует се подава на прага на къщата .

Кас? – казва тя неуверено и фигурата пристъпва на светло.

Това съм аз. Невероятно, напълно аз. Анна се усмихва и ме дърпа за ръцете. Един мъничък смях излиза от гърлото .

– Хайде –

вика той. – Мислех, че искаш да излезем на разходка.

Тя се поколебава. Когато се обръща леко към мен и ме вижда, истинския мен, изглежда объркана и стиска очи.

– Да тръгваме – казва тя. – Това място лъже. За момент аз… аз забравих къде сме. Забравих, че си тук.

Тя поглежда пак към къщата си и когато заговаря, гласът е далечен, сякаш вече е там.

– За момент си помислих, че съм си у дома.

– Хайде – вика отново другият аз. – После ще отидем при Томас и Кармел.

Поглеждам през рамо. Стаята със свещите още си е там. Виждам Томас, коленичил на земята, ръцете му работят трескаво. Нямам много време. Но всичко се случва твърде бързо.

Ако пусна ръцете на Анна, тя ще ме забрави. Ще забрави всичко освен това, което съществува в другия край на полето. Всичко ще изчезне. Убийството , проклятието . Ще заживее вечно живота, който е трябвало да има. Живота, който можехме да имаме заедно, ако всичко беше различно. Това място лъже. Но е хубава лъжа.

– Анна – казвам.

Тя се обръща към мен, но очите са разширени и пълни с колебание. Усмихвам се и пускам една от ръцете , за да прокарам пръсти през косата .

– Трябва да тръгвам.

– Какво? – пита тя, но аз не отговарям.

Вместо това я целувам, само веднъж, и се опитвам в този единствен жест да кажа всичко, което ще забрави в момента, в който се обърне. Казвам , че я обичам. Казвам , че ще ми липсва. И после я пускам.

Глава тридесета

Има звук от нещо, което се пръска, и усещане, че се блъскам в нещо, без да помръдвам. Очите ми се разтварят и виждам стая, пълна със запалени свещи и червени роби. Нямам много чувствителност в тялото си освен смазваща болка. Томас, Гидиън и Кармел веднага се навеждат над мен. Чувам гласовете им като три отделни квакания. Някой притиска стомаха ми. Другите членове на ордена стоят наоколо и изглеждат безполезни, но когато Гидиън излайва нещо, няколко червени роби се размърдват. Поне някой от тях се е хванал да свърши нещо. Заглеждам се в тавана, който е твърде висок, за да се види, но знам, че е там. Не ми е нужно да поглеждам вляво или вдясно, за да знам, че съм се върнал сам.

Ситуацията ми е сравнително позната. Лежа в легло със система в ръката и шевове в корема – и вътрешни, и външни. Гърбът ми е подпрян с четири-пет възглавници, а табла с недокосната храна почива на масичката

до леглото. Поне на нея няма зелено желе.

Казват, че съм бил в безсъзнание цяла седмица и че съм бил на ръба на оцеляването през повечето време. Кармел казва, че съм поставил рекорд по кръвопреливане и че съм невероятен късметлия, че орденът има, общо взето, напълно оборудвано спешно отделение в мазето си. Когато се събудих, се изненадах да видя кестенявосребристата глава, задрямала до леглото ми. Гидиън взел полет на майка ми до Глазгоу.

На вратата се чука и влизат Томас, Кармел и майка ми, която веднага сочи таблата с храна.

– По-добре да го изядеш това – казва тя.

– Гледам да си пазя стомаха – протестирам аз. – Все пак доскоро имаше нож в него.

Не е смешно, присвива очи към мен. Добре, мамо. Взимам купичката с ябълково пюре и започвам да го сърбам само за да я накарам да се усмихне, което тя прави с неохота.

– Решихме всички да останем, докато се оправиш достатъчно, за да можеш да пътуваш – казва Кармел и сяда в края на леглото. – Ще летим заедно, точно навреме за началото на учебната година.

– Юху, Кармел – казва Томас и върти пръст във въздуха. После ме поглежда. – Тя е супер развълнувана, че ще бъде последна година. Сякаш вече не командва цялото училище. Аз лично никак не бързам. Може да направим един тигел през Гората на самоубиеца на връщане ей така, за кеф.

Много си забавен – казва саркастично Кармел и го сръгва.

Пак се чука на вратата и влиза Гидиън с ръце в джобовете и сяда в един стол. Забелязвам смутените погледи, които си разменят с майка ми. Не знам дали отношенията им някога пак ще бъдат същите след всичко това. Но ще направя всичко възможно да обясня, че вината не беше на Гидиън.

– Току-що говорих по телефона с Колин Бърк – казва ни Гидиън. – Явно Джестин се възстановява много добре. Вече ходи.

Джестин не умря. Раните, които получи от обиамана, не бяха по смъртоносни от моите. А и тя се върна по-рано от мен, така че не беше изгубила чак толкова кръв. Също така явно повече е внимавала къде си нанася раната, защото не си е причинила толкова много поражения по вътрешностите, колкото аз. Може би някой ден ще успея да я накарам да сподели всичките си тайни. А може би не. Животът е по-интересен с малко мистерия.

Стаята се изпълва с тишина. В съзнание съм от три дни, но те ходят на пръсти покрай мен и още не са ме питали какво се случи от другата страна. Но си умират да разберат. А аз нямам против да им кажа. Просто ми е малко забавно да ги чакам и да се чудя кой от тях първи няма да се стърпи.

Оглеждам неловко любопитните им лица. Всичко, което правят, е да ми се усмихват.

– Добре, аз ще отида да измисля нещо за вечеря за останалите от нас – казва майка ми и скръства ръце. – Ти засега си на пюрета, Кас.