Краят на империята

Кол Алън

Тя отвърна яростно на огъня. Принуди ги да залегнат, да търсят прикритие. Или поне да се замислят, в края на краищата може и да са имперски войници, но рефлексите им са малко забавени… и къде, по дяволите, са ключовете от колата?

Намери ги… шмугна се на предната седалка и ги постави на таблото… СТАРТ… ГЕНЕРАТОР НА СКОРОСТ… САМОПРОВЕРКА… Хайде, точно сега нямам време за подобни глезотии… ето… ГОТОВНОСТ…

Пълна мощност, вертикален старт, в този миг вратата и част от таблото изригнаха от преки попадения. Гравиколата се стрелна напред по павираната алея,

към затворените врати, а тя се изтърколи навън, прелетя три метра във въздуха, удари се в тревата, преметна се и се притаи зад някакъв храст, подстриган така, че да наподобява животно, после хукна приведена, използвайки каквито прикрития виждаше пред себе си.

Гравиколата изригна в пламъци, на десетина метра преди външната порта и на петнайсет във въздуха — копелдаците вероятно бяха вградили някаква противосамолетна система в проклетата врата. Сетне се стрелна надолу и рухна на подстриганата морава.

Оградата… още не… почакай малко, жено…

Хайде, скапана гравикола…

Експлозивите, оставени предвидливо от нея в жабката, изригнаха, поваляйки с взривна вълна портата и каменните колони от двете й страни.

Сега вече ставай. Бягай.

Точно като в онези курсове за подготовка, помисли си отново тя. Приближаваш стената, поставяш пушката отгоре, прехвърляш се, падаш, претъркулваш се, стреляш.

Само че няма по какво да стреляш.

Стоеше приведена сред храсталаците. Добре поне, че Императорът бе построил тайната си квартира далече от населените места.

Синд огледа пораженията. Какво пък, не беше толкова зле. Обяснението? Най-вероятно престъпник или група престъпници са направили опит за влизане с взлом. Дори и агентите от Вътрешна сигурност да заподозрат нещо повече. Императорът ще си помисли, че някой стар враг е тръгнал по дирите му.

Е, поне се позабавлявах малко, рече си тя.

И мисля, че сме една крачка по-близо до Императора.

34.

Вечният император едва ли би останал доволен, ако знаеше за какво използват Стен и Синд неговата някогашна спалня на борда на „Виктори“. Луксозно обзаведеното помещение бе натъпкано с фишове, разпечатки и набързо надраскани бележки.

Стен и Синд се бяха разположили в леглото и обмисляха свалянето на Императора.

Преглеждаха събраната от Синд информация. Отново и отново. Защото всеки път им се струваше, че липсва само едно, последно парче.

— Не виждам друг начин да погледнем на проблема — рече Стен. — Антената трябва да е ключът към всичко.

— Което ни дава един възможен вектор — добави Синд.

— Така е — рече намръщено Стен. — Но за да получим координати, ще ни трябва поне още един. В момента знаем само, че скривалището на Императора е някъде между точка А и безкрая.

Синд кимна, пусна една уморена въздишка и се изтегна в леглото. Докато една част от ума на Стен работеше над проблема, друга не пропусна да забележи стройната фигура на неговата любовница. Беше облечена с плътно прилепнал черен костюм. От доста време двамата не се бяха наслаждавали на физическа близост.

За

миг му се дощя животът им да беше различен. Да са обикновени хора с обикновени проблеми, вместо непрестанно да я излага на риск.

— Чакай малко, за Бога! — възкликна тя и подскочи. — Кълна се, че трябваше да съм брадата майка!

— Какво откри?

Синд поклати нетърпеливо глава и се зарови отново в бележките.

— Не съм сигурна… но ако спреш за малко да говориш, любими…

Тя се пресегна, взе дистанционното и започна да въвежда информация. Докато го правеше, мърмореше нещо доволно под носа си.

Накрая вдигна глава и го погледна с нескрито вълнение.

— Мисля, че го открих. Втория вектор, имам предвид. Или поне зная как да го намеря.

Тя се приближи до него и му показа малкия екран.

— Виж… Онзи нищожен фактор, който и преди ни е обърквал. Смятахме, че е статично смущение или вторично излъчване от някой охранителен апарат. Но погледни. Това въобще не е истинското обяснение. — Тя го изгледа втренчено, докато Стен изучаваше екрана. — Освен ако умът ми не е блокирал.

— Напротив — рече Стен. — Мисля, че работи чудесно. — На лицето му се изписа мрачна усмивка. — Това е вторият лъч, права си. Трябва да е. На друга честота и насочен в съвсем различна посока! — Стен се прехвърли в корабния компютър и пусна информацията за анализ. След няколко минути дойде отговорът.

— Това е — обяви той. — Няма друга възможност.

— Сега остава само да проследим брадатото чудо — заяви доволно Синд. — И да открием точка Б. Която трябва да е… поне се надявам… една от предавателните станции. Стига да не е била разрушена. Ще я засечем оттук и така ще получим третия вектор — право в слабините на Императора.

Тя коленичи в леглото, вдигна ръка и козирува.

— Сър! Разрешете да продължа разследването!

Стен знаеше, че отговорът му няма да й се понрави, но този път трябваше да иде там. Съвсем сам.

Не само заради любовта му към нея. Заради страха, че може да я изгуби. Не. Когато Кайс се бе изправил срещу Императора на онази изгоряла АМ2-станция, беше придружаван от цял екип опитни агенти на „Богомолка“. Ала вероятно бяха допуснали някаква грешка — и станцията се бе взривила.

Колкото и да беше опитна Синд, не можеше да се сравнява с онези видели и препатили агенти. А Стен предполагаше, че станцията ще е оборудвана с далеч повече защитни устройства, отколкото самозадействащ се взрив.

Стен бе прекарал доста голяма част от живота си в „Богомолка“. Не егото му подсказваше, че е най-добрият от най-добрите. Вграденият от „Богомолка“ калкулатор доказваше това твърдение.

Той беше най-логичният кандидат за тази мисия.

Но как да каже всичко това на Синд и да разчита, че ще го разбере? Да приеме положението с разсъдък, а не с емоции.

Виждаше пламъка на вълнението на лицето й. Трепкащите светлини в очите. Стен се мразеше за това, което смяташе да й стори.

И въпреки това й каза. Тя се сопна. Опита се да го убеди. Започна да го умолява. Но той не се предаваше.