Людмила — мечти и дела
Шрифт:
На 20 юли Живков идва да види дъщеря си в Боровец. Поканва я на обяд, но тя отказва. „Към три часа — спомня си Мурджев — ме извика и ни нареди с шофьора да палим мерцедеса и да заминаваме за София, без да казвам на никого. Живков си беше легнал и никой не е посмял да го събуди, за да му каже за решението й… Като отидохме във вилата в Бояна, Живкова ми даде рецепта и ме изпрати в правителствена болница да я изпълнят.“ На въпроса „какво имаше в нея?“, Мурджев отвръща: „Приспивателното дормопан и още нещо“ (!). „Когато й донесох лекарството и я попитах кога се връщаме в Боровец… тя се усмихна и каза: «Сигурно към 6–7 часа.» Предчувствах, че нещо ще се случи (!?)… Час-два по-късно телефонът звънна и чух писъка на жената (прислужницата)…
46
В „Труд“ 27 юли 2002.
Преглеждам още веднъж сведенията за последния ден на Людмила, но пак се затруднявам да реша, дали се касае за сериозни свидетелства на сериозни хора или за диалози в някакъв водевил на жанра „комедия от грешки“.
Мурджев, както вече разбрахме, твърди, че рецептата била за „дормопан и още нещо“. Ако не беше това „още нещо“ би могло да се спори дали и в какъв срок въпросния дормопан би могъл да причини смъртта. Свидетелят обаче не се затруднява от такива подробности. На въпроса на журналистката „Убеден ли сте, че се е самоубила?“, той отговаря „Абсолютно.“
Ани Младенова ще съобщава, че от кутийката сънотворно липсвали само две таблетки. По-късно обаче тя със същата категоричност се самоопровергава с твърдението, че кутийката била празна.
Проф. Сивчо Сивчев, участник в медицинската комисия, изготвила заключението за смъртта, също ще се самоопровергае, заявявайки, че що се отнася до причината на смъртта „това е тайна, която ще отнеса с мен“, което, преведено на прост език означава „много ви здраве на вас, дето вярвате в медицински заключения“.
Странно звучи и информацията за обичайната при подобни случаи „бърза помощ“. Веднага след откриването на тялото телефонирали за лекар и линейка, но те пристигнали едва след около час! Причината? Ами била се спукала гума…
Макар тялото да било намерено в басеинчето на банята, съществували съмнения, че е пренесено там чак подир смъртта…
Що се отнася до часа на смъртта, бихме могли да съдим за него пак по сведенията, дадени от Мурджев: На въпроса му „кога се връщаме в Боровец?“, тя отвърнала: „Сигурно към 6–7 часа“. А „час-два по-късно“ Мурджев вижда, че „В басеинчето плува безжизненото тяло на Живкова“. Но ако Людмила е казала: „сигурно към 6–7 часа“, това означава, че го е казала преди 6 часа. (т.е. 18 ч.) А ако тялото е намерено „час-два по-късно“, това пък би трябвало да означава, че смъртта е настъпила не по-късно от 8–9 часа. В акта на медиците специалисти обаче ясно е отбелязано, че смъртта е настъпила чак в 2 часа на следния ден. Малка разлика от 6–7 часа, но все пак разлика.
Най-смътни и най-неубедителни си остават естествено свидетелствата на Тодор Живков. Трудно е да бъдеш голям политик, ако не я владееш тая материя — дезинформацията.
Да оставим настрана невинното преиначаване, че в ранния следобед се намирал на заседание по проблеми на селското стопанство, докато всъщност си е подремвал в апартамента си в Боровец. Една дребна неистина, колкото за да добави: „Тя се е възползвала от отсъствието ми и заминала за София. Знаейки за състоянието й, незабавно потеглих и аз“. Ами, че ако е потеглил „незабавно“, той би трябвало да стигне до вилата дълго преди фаталния край. Следва пояснение за състоянието на самия Живков: „Как съм стигнал до дома, аз си знам“. Остава да добави, че се е движил пеша.
„Качих се в стаята си, седнах на един стол и зачаках…“ ( тая подробност за стола
47
Тодор Живков Мемоари, 1997. Стр. 146.
Според други по-обективни източници, Първият е пристигнал в Бояна чак към 23 часа и то не от някакво заседание, ами от Боровец. Научил трагичната новина той бързо заминал за Банкя.
Известно е, че години наред Живков възлагаше големи надежди на дъщеря си. Но той струва ми се, вече бе преживял емоционалната раздяла с нея, преди още тя да напусне този свят. Вярно е, че един разрив с течение на времето може и да се позакърпи, но кърпеното винаги си остава кърпено. Не ми е работата да гадая, какви са били чувствата му в момента, когато е разбрал, че тя вече си е отишла. И не се съмнявам, че искрено е страдал. По своему.
При истинския политик, неотменимо подвластен на съответната професионална деформация, всичко е „по своему“, — различно от общоприетото или дори общочовешкото. Понеже всичко при него се определя в последна сметка от волята за власт.
Някога много отдавна, когато дружбата между Живков и Джагаров бе в своята кулминация, запитах веднъж приятеля си:
— Георги, мислиш ли, че другарят Живков е чел „Князът“ на Макиавели?
— Такива въпроси не се задават, — отвърна сухо Джагаров.
— Защо бе, какво толкова?…
— След като сам си го чел, знаеш какво.
— Мисля, че човек може да бъде макиавелист и без да е чел Макиавели.
— Тогава, какъв смисъл да ме питаш?
Ако споменавам за появата на Живков към края на онзи трагичен ден, то е, защото няма как да я прескоча. Вярно е, че не само неговите свидетелства противоречаха на фактите. Но другите свидетели бяха служебно зависими хора, принудени да отговарят според предварителните нареждания. Излишно е де се питаме, откъде идваха нарежданията.
Живков едва ли би допуснал сянка на порицание да падане върху семейството му. Нещо повече — той съумя да използва дори фамилната скръб като източник на политически дидивенти. Замисълът пролича още веднага подир самата кончина, за да се разгърне в целия си обхват при последвалия национален траур. Това не бе трудно. Обществото ни има вкус към масовите психози, особено траурните. Нали скръбта сближава хората. Помня неутешимата народна скръб при погребението на цар Борис. И още по-неутешимата скръб при погребението на Георги Димитров. И покъртително дълбокия траур подир съобщението за смъртта на безсмъртния вожд на цялото човечество. Людмила не бе държавник от подобен ранг и приказките на блюдолизците за „всенародна покруса“ бяха донейде пресилени. Не ставаше дума да й се съгражда мавзолей, за да има върху какво по-късно гамените да изписват псувните си и да уринират, нито да се отливат серийно бюстове, удобни за мишени на подрастващите хулигани. Ставаше дума за една по-скромна операция: Партията и нейните ръководители да бъдат почетени като вдъхновители и закрилници на покойната, а тя да бъде възвеличена като вярна тяхна дъщеря. Което и стана.