Маршрут 666
Шрифт:
Минутите течаха една след друга, плъхът цвърчеше над огъня. Мефисто въртеше шиша.
— Как го предпочиташ? — обърна се към Пендъргаст. — Аз ги ям алангле.
— И аз — отвърна Пендъргаст с такава непринуденост, сякаш му предлагаха хапки в дневния бар на „Хилтън“.
„Това е просто едно животно — отчаяно се убеждаваше Дагоста. — Няма да ме убие за разлика от тези наоколо.“
Мефисто въздъхна нетърпеливо.
— Как ви се вижда, дали е готов?
— Готов е, дайте го насам — потри длани Пендъргаст.
Дагоста замълча.
— Това плаче
След малко донесоха прашасало шише „Колд Дък“ и три пластмасови чаши. Мефисто дръпна шиша от огъня и изтръска печения плъх върху вестника.
— На вас се пада честта — обяви и го побутна към Пендъргаст.
Дагоста се бореше с обземащата го паника. Ами сега? Със смесица от облекчение и ужас видя как агентът пое плъха и без сянка от колебание впи устни в дупката на хълбока. Разнесоха се засмукващи звуци и Дагоста усети как всеки миг ще повърне.
Облизвайки устни, Пендъргаст остави плъха пред Мефисто.
— Превъзходно! — каза лаконично той.
— Интересна техника — кимна Мефисто.
— По-скоро задължителна — сви рамене Пендъргаст. — Из нашите тунели хвърлят много отрова. Винаги можеш да я усетиш по вкуса на черния дроб.
Усмивката на Мефисто стана широка и този път съвсем искрена.
— Ще го запомня — кимна той, после отряза няколко парчета месо от бутчето и ги подаде на Дагоста.
Решителният момент. Лейтенантът по-скоро усети, отколкото видя как исполинът зад гърба му застива от напрежение. Затвори очи и захапа месото с престорено удоволствие. Глътна го почти наведнъж, преди да усети вкуса му. После храбро се усмихна, полагайки отчаяни усилия да потисне протестите на стомаха си.
— Браво! — похвали го Мефисто. — Истински чревоугодник!
Напрежението във въздуха чувствително намаля. Дагоста се отпусна на кашона, притиснал корема си с фалшиво задоволство. Тишината във вагона отстъпи място на смях и полугласни разговори.
— Ще ми простите подозрителността — рече Мефисто. — Едно време под земята се живееше лесно, хората си имаха доверие. Ако сте тези, за които се представяте, би трябвало да го знаете. Но днешното време е друго, по-тежко.
Наля вино в чашите и вдигна своята за наздравица. Отряза още няколко късчета от плъха за Пендъргаст, а останалото унищожи сам.
— Да ви представя помощниците си — рече между хапките той и махна към исполина зад тях — Малкия Хари. От малък започнал да се друса и му се наложило да свива по нещо, за да поддържа порока. Веднъж, втори път и хоп — в пандиза. Там научил куп неща. Но когато излязъл, не успял да си намери работа. За негов късмет се спуснал долу и така попадна при нас. Това му попречи да се върне към лошите си навици.
Ръката му се премести към флегмата край огъня.
— Този е Бой Елис. Преподавал английски в едно подготвително училище в Кънектикът. Нещата загрубели: уволнили го, развел се и се пропил. Навъртал се около приюти
Мефисто обърса уста с вестника и тръсна глава:
— Казах ви повече, отколкото е редно. Миналото е мълчание, както би трябвало да е и при вас. Значи сте тук във връзка с убийствата, а?
Пендъргаст кимна.
— Трима от нашите липсват вече цяла седмица, а останалите са подплашени. Чухме, че събираш хора за борба срещу онези безмозъчни убийци, Бръчкавите.
— Бързо се разчува. Преди два дни получих вести от Философа. Знаеш ли го?
Пендъргаст се поколеба за стотна от секундата и решително отговори:
— Не.
Мефисто присви очи.
— Странно — каза той. — Той ми е съюзник и управлява обитателите на подземията около „Гранд Сентрал“.
— Може да се запознаем някой ден — отвърна Пендъргаст.
— Засега ми е достатъчно да занеса на хората си успокояващи новини. Какво можеш да ми кажеш за убийствата и убийците?
— Започнаха преди около година — поде Мефисто, изведнъж засъскал отново. — Пръв бе Джо Атсити. Намерихме тялото му край Крепостта с липсваща глава. Последва го Черната Ани. После Старшията. И така нататък. Някои намирахме, но повечето — не. След това научихме от Просяците, че става дума за нещо много сериозно.
— Какви просяци? — намръщи се Пендъргаст.
Мефисто му хвърли нов подозрителен поглед, после се подсмихна:
— Не си чувал за Просяците? Трябва да си поразмърдаш задника, кмете Уайти, да се опознаеш със съседите. Просяците живеят под нас и никога не излизат. Не използват светлина. Като саламандрите. Чат ли си? Казаха, че имало признаци на живот и под тях. — Гласът премина в шепот. — Твърдят, че дори Дяволският етаж вече е населен.
Дагоста погледна въпросително Пендъргаст, но агентът на ФБР само кимна с разбиране.
— Най-долното ниво на града — промълви сякаш на себе си.
— И най-гадното — допълни Мефисто.
— Ходил ли си там? — попита Пендъргаст с преднамерена безучастност.
Мефисто го погледна изумено, явно дори и той не бе до такава степен луд.
— Но мислиш, че тези хора са отговорни за убийствата?
— Не мисля, а знам. В момента се намират точно под нас.
— Той се усмихна накриво. — Но не бих ги нарекъл точно хора.
— Какво искаш да кажеш? — попита Пендъргаст. Безучастността бе изчезнала напълно.
— Слухове — отвърна много тихо Мефисто. — Разправят, че не случайно ги наричат Бръчкавите. Имало си причина.
— И тя е?
Мефисто не отговори.
Пендъргаст изправи гръб.
— И какво ще правим?
— Какво ли? — Усмивката на Мефисто се стопи. — Трябва да събудим този град! Това трябва да направим! Да им дадем да разберат, че няма само ние да гинем!
— И ако успеем? Какво може да стори градът против Бръчкавите?
Мефисто помисли малко.
— Да ги унищожи като плъхове. Да ги нападне в леговището им.