Маршрут 666

Чайлд Линкълн

— Стомана значи — подхвърли Пендъргаст.

— Аха, стомана.

— Не камък.

— Вече ви казах, че е стомана. Ако искате, можете да я видите.

— О, ще я видим — промърмори Дагоста и се дръпна от стъклото. — Но сега искам да чуя какво ще изпее това приятелче. — Обърна се и тръгна към вратата, следван по петите от Пендъргаст.

Номер девет не се отличаваше по нищо от хилядите килии за разпит в полицейските участъци, пръснати из цялата страна. Заподозреният беше окован с белезници за стола отвъд изподрасканата дървена маса в средата, а пред нея имаше още няколко стола, на един от които

седеше отегчен следовател, приведен над записващото устройство и абсолютно равнодушен към пороя от ругатни, който го заливаше. Двама въоръжени полицаи бяха изправени един срещу друг, а страничните стени бяха заети от две черно-бели фотографии с многократно увеличение. На едната се виждаше сгърченото обезглавено тяло на Никълъс Битърман, проснато в тоалетната на Белведере, а от другата гледаше усмихнатата физиономия на Памела Уишър, станала популярна в цялата страна благодарение на „Поуст“. Монтираната на тавана видеокамера безстрастно регистрираше хода на разпита.

Дагоста седна до следователя, вдъхвайки познатата миризма на килията, наситена с пот, страх и мръсни чорапи. Уокси внимателно се настани до него, а Хейуърд се изправи до по-близкия униформен полицай. Пендъргаст се облегна на вратата и небрежно скръсти ръкавите на безупречния си тъмен костюм.

Задържаният млъкна при появата им и започна да ги оглежда изпод сплъстените кичури мръсна коса, покриващи челото му. Очите му светнаха в мига, в който ги спря върху Хейуърд, после продължиха нататък.

После огледът свърши.

— К’во си ме зяпнал, бе? — изръмжа скитникът и впери злобен поглед в лицето на Дагоста.

— Знам ли? — сви рамене лейтенантът. — Сигурно чакам да ми разкажеш нещо.

— Майната ти!

Дагоста въздъхна.

— Знаеш ли си правата?

— Тая свинкя до тебе ми ги прочете — ухили се онзи, разкривайки два реда ситни и мръсни зъби. — Не ми трябва адвокат да ме държи за ръчичката.

— Хей, дръж си устата! — почервеня Уокси.

— Ти дръж твоята, дебелак! Като не забравяш и тлъстия си задник! — Арестантът се разкикоти и намигна на Хейуърд, която не успя да сдържи усмивката си.

Май така я карат от началото на разпита, въздъхна Дагоста.

— Какво се случи в парка? — попита той.

— Списък ли искаш? Първо на първо, тоя тип се беше наврял на моето място за спане. Второ на второ, започна да ми съска като някаква египетска змия. Трето, беше отвратителна гад, лишена от Божията благословия. Четвърто…

— Ясно, ясно! — размаха ръце Уокси. — Разкажи за другите.

Джефри млъкна.

— Хайде, пей! — притисна го Уокси. — Кого още?

— Много са — неохотно промърмори скитникът. — Който ме ебава, си го получава! — После се наведе над масата и заплашително изръмжа: — И ти трябва да си пазиш тлъстите джуки, дебелак!

Дагоста докосна рамото на капитана и бързо попита:

— Кого още си оправил?

— О, те ме познават! — зловещо се ухили онзи. — Всички знаят кой е Джефри Херувимчето.

— Разкажи за Памела Уишър, Джефри! — заповяда Уокси. — И хич не се опитвай да отричаш!

Около мътните очи на скитника се появи мрежа от ситни бръчици.

— Нищо не отричам! — изръмжа той. — Онези боклуци не показаха нужното уважение и си го заслужиха!

— А какво направи с главите им? — напрегнато попита Уокси.

— К’ви

глави? — заекна Джефри и учудено се облещи.

— Късно е да отричаш!

— Глави, значи? Ами трябва да съм ги изял!

Уокси стрелна Дагоста с многозначителен поглед и бързо продължи:

— Разкажи за оня от замъка Белведере, Ник Битърман!

— А, тоя си го биваше — ухили се Джефри и се залюля заедно със стола. — Двулична гадина, без капчица уважение. Враг, мамка му!

— Враг ли? — намръщи се Дагоста.

— Най-големият!

— Май се е наложило да се бориш с тъмните сили, а? — подхвърли съчувствено Пендъргаст. Това бяха първите му думи откакто влязоха в килията.

— Аха! — кимна арестантът и още по-силно се залюля.

— Използва електрическата си кожа, нали?

Люлеенето рязко спря.

— И огнения си поглед — добави Пендъргаст, отлепи гръб от вратата и бавно се приближи към масата, без да сваля очи от човека зад нея.

Джефри също не отместваше поглед от лицето му.

— Кой си ти? — тихо и някак задъхано попита той.

Агентът направи драматична пауза.

— Кит Смарт — тихо рече, без да отделя пронизителния си поглед от лицето на арестувания.

Дагоста остана смаян от промяната. Лицето на Джефри пребледня, очите му гледаха като хипнотизирани, устните му безмълвно помръдваха. Така изтекоха няколко секунди, после от устата му излетя див вик на ужас, а тялото му се оттласна назад с такава сила, че столът се прекатури. Хейуърд и униформените се втурнаха да го укротят.

— За Бога, Пендъргаст! — скочи на крака Уокси. — Какво толкова му казахте?!

— Май това, което трябваше — промърмори агентът и се обърна към Хейуърд: — Направете необходимото да го успокоите. Мисля, че капитан Уокси може да го поеме оттук нататък.

— Кой е всъщност тоя тип? — попита Дагоста, докато асансьорът ги връщаше обратно в отдел „Убийства“.

— Не съм сигурен за името му — сви рамене Пендъргаст.

— Но със сигурност не е Джефри, нито пък Джофри. И не е човекът, когото търсим.

— Кажи го на Уокси.

— Това, което току-що наблюдавахме, се нарича параноидна шизофрения, обременена от множествени личностни отклонения — меко обясни Пендъргаст. — Вероятно забеляза как този човек се люшкаше между различни личности. В един момент е див и необуздан — роля, която за нас е крайно неубедителна. В следващия момент се превъплъщава в убиеца — друга, доста по-опасна роля. Чу го, нали? „Започна да ми съска като някаква египетска змия…“ А после се нарече Джефри Херувимчето.

— Чух го, разбира се — кимна Дагоста. — Говореше така, сякаш току-що са му връчили Десетте Божи заповеди.

— Точно така. Аз също забелязах, че дрънканиците му имат структурата на писаното слово. А след това осъзнах, че цитира стар стих от Кристофър Смарт, който носи заглавието „Jublilate Agno“.

— Не съм го чувал.

— Неизвестна творба на малко известен автор — леко се усмихна Пендъргаст. — Но трябва да я прочетеш, защото има изключително силно въздействие. Авторът я създал в състояние на умопомрачение, докато лежал в затвора за длъжници. Един дълъг пасаж е посветен на котката му Джофри, която според него преживяла метаморфозата на пеперудите.