Мисията на посланика

Канаван Труди

— Не — отвърна друг мъж. — Ще минат години, преди да сме напълно подготвени.

— Но те удвоиха бойните тренировки. Никога досега не сме изпращали толкова разузнавачи.

— И имаме стотици камъни, които са израсли само наполовина. Няма да има война, докато не узреят, а за това са нужни месеци, ако не и година — мъжът въздъхна. —

Гладен съм.

„Война?“ Лоркин погледна към коша, осъзнавайки, че ако се помотае още тук и някой от мъжете влезе в склада, за да вземе нещо за ядене, веднага ще разбере, че са били подслушвани. Затова излезе бързо навън и щом ги видя, се спря и се усмихна. Те го погледнаха изненадано.

— Поздрави — каза той, макар да знаеше колко странен им се струваше поздравът му. — Рано сте се върнали. Да ви приготвя ли нещо?

Двамата мъже се спогледаха, после онзи, който бе казал, че е гладен, тръгна към склада.

— Не, но благодаря за предложението.

Лоркин започна да прибира боклука в коша. Не беше лесно да прехвърли ситните прашни частици от пода в кръглия плетен съд и той се концентрира дотолкова, че изгуби представа за останалите.

— Лоркин — разнесе се остър женски глас зад гърба му.

Той замръзна. Което бе по-добре, отколкото да подскочи стреснато, помисли си, разпознавайки гласа. Изправи се, обърна се към жената и й се усмихна учтиво.

— Говорителко Калия — каза той.

Тя го огледа от глава до пети. Лоркин носеше обикновени панталони и туника, каквито предпочитаха останалите мъже, на които не допадаха универсалните ризи.

— Последвай ме! — каза тя.

После се обърна на пети и закрачи към изхода. Лоркин остави коша на пода и забърза след нея. Пътьом погледна към двамата мъже, които се намръщиха съчувствено.

Калия вървеше доста бързо зачовек с толкова къси крака и едро тяло. Лоркин установи, че прави по една крачка на всеки две нейни, но въпреки това тя като че ли не се изморяваше.

Той си помисли, че всеки, който ги види, веднага ще разбере кой командва. „И това няма да съм аз. О, колко ниско паднах, откакто напуснах дома…“

Бързата й крачка и изражението на лицето й показваха нежелание да разговаря с него, но все пак това бе жената, която бе поискала Тивара да бъде екзекутирана. Той нямаше да й позволи да го уплаши. Или поне нямаше да й позволи да разбере, че го е страх.

— Къде отиваме? — осмели се да попита той.

— На място, където ще можеш да вършиш по-подходяща работа от това да чистиш стаята си — тя извърна глава към него, погледът й бе остър и пресметлив. — Тук, в Убежището, ние се опитваме да даваме на хората задачи, които да отговарят на характера и уменията им. Не съм сигурна, дали работата, която ще ти дам, отговаря на характера ти, но със сигурност отговаря на уменията ти.

Някак си тя успя още повече да ускори крачката си, намеквайки, че не желае да разговаря повече. Когато стигнаха до един голям свод се спря леко запъхтяна. Пое си дълбоко дъх и бавно го изпусна, посочвайки му голяма зала от другата му страна.

И тук, като в мъжкото отделение, имаше няколко редици легла. Но вместо да са празни по това време на деня, повечето от тях бяха заети с мъже, жени и деца. Позната миризма подразни обонянието му, като към нея се добави нещо, което не можа да разпознае.

Миризма на болест и лекарства.

Стомахът му се сви, но не от наличието на толкова много болни хора. Той осъзна, че Изменниците бяха открили най-добрия начин да му отмъстят за предателството на баща му. И да подложат на изпитание собственото му решение да ги обучи в лечителските умения, само ако му предложат нещо равностойно в замяна.

— Това е лечебницата — каза му Калия. — От сега нататък ще работиш тук.