Мрежата
Шрифт:
Подвижният телефон запиука.
— Да? — малко нервно вдигна слушалката Геналони.
— Жена ви, шефе.
— Господи, не ме свързвай. Току-що съм тръгнал. В неизвестна посока. И съм си забравил клетъчния телефон.
— Ясно, шефе.
Геналони поклати глава. Срещу него Джони се подсмихваше.
— Какво се хилиш… От кога си женен? Сигурно няма и година.
— Скоро ще станат две години, сър.
— Както и да е. Още нищо не знаеш. Друга песен ще пееш след петнайсет години…
Усмивката на Джони стана още по-широка.
Геналони сви рамене. Джони беше само на двайсет и четири и морето все още му беше до коленете. С течение на
— Нали си учил история?
— Това ми беше втората специалност.
Геналони прекрасно го знаеше, но предпочиташе да се представя за по-неосведомен, отколкото всъщност беше. Когато подценяват някого, хората стават по-непредпазливи. И тогава спокойно си ги водиш за носа…
— А случайно да си чувал за Мери Катрин Хорони?
— Нямам спомен… — замисли се Джони.
— Унгарска проститутка, известна с прозвището Кейт с големия Нос.
— О, да, сега се сещам. Гаджето на Док Холидей.
— Така… така. Има хляб в теб. Та тази Кейт била една курва, пиянде и кавгаджийка. Мотаела се с една банда пройдохи, от ония, дето не знаеш за какво ще ти резнат главата. Уж се била хванала по-сериозно с Док, но въпреки това не мирясвала — лягала с който й падне. Веднъж го измъкнала от затвора, където бил влязъл за убийство, като самата тя наръгала пазача, без да й мигне окото. През 80-те открила първия бардак в Тумбстоун — дупка, в която работели десетина момичета. Клиентите пиели евтино уиски, стреляли се, ръгали се с ножове…
Междувременно двамата с Док също не си живеели мирно и тихо — не минавал и ден без някой някого да натупа. Док не си поплювал, но и Кейт го налагала здраво. След като Холидей се поминал, Кейт си продължила, както тя си знаела. По едно време се излъгала дори да се омъжи, но бракът й не траял дълго. И така, скитала нагоре-надолу, докато имала сили. Накрая, през 1940 г., свършила в приюта. Била на деветдесет.
— Е, и? — сви рамене Джони. Беше изслушал историята с интерес.
— Ами ето какво — тази жена е упражнявала рискова професия, при особено опасни обстоятелства. Събирала се е с най-големите главорези и с какви ли не отрепки… Нали така?
— Да. И какво?
— Това, че и косъм не е паднал от главата й. Минала е през целия този ад, преживяла е всичко и всичко е… надживяла. Умряла е в леглото си — от старост. — Той помълча многозначително, после продължи: — Знаеш ли какво са казвали нашите войници в Дакота, когато се опитвали да изтребят индианците? „Ако попаднеш в плен на индианците, моли се да не те дадат на жените…“ Схващаш ли вече? Една жена ще те купи и ще те продаде, запомни го от мен. Окото й няма да мигне, ако ще червата ти да се влачат. Каквото и да ти разправя, колкото и да е добра в леглото, не й се доверявай прекалено много. Нека да си знае мястото. Затворите са пълни с нещастници, които са имали глупостта да се раздрънкат пред някоя жена и след това да я зарежат… Дори не подозираш на какво са способни жените. Имай го предвид.
— Окей, шефе.
— А сега отивай да подгониш федералните и да видиш каква е тая работа с Луиджи…
Останал сам, Геналони се усмихна, доволен от себе си. Биваше го да изнася лекции, не можеше да се отрече.
19
Вторник, 28.09.2010, 18:54
Вашингтон
Предрешена като Филис Маркхам, Селки куцукаше към къщата на набелязаната жертва, а пуделчето бодро подтичваше
Ченгетата от ФБР ги нямаше на обичайното място. Жалко. Обичаше предизвикателствата — те придаваха тръпка на професията й. Не се искаха особени умения да ликвидираш някой, който живее сам. И така изолиран. Задача, много под нивото й.
Освен, разбира се, ако не вложеше малко въображение.
Точно това смяташе да направи и вече имаше готовност за действие. Беше изучила навиците на жертвата си до най-малките подробности. Знаеше например, че обича пикантната китайска и мексиканска кухня, особено пиле с подлютен сос. Знаеше точно в колко излиза да потича сутрин и няколко пъти дори се беше засичала с него. Знаеше за бившата му жена и дъщеричката му, които сега живееха в Айдахо. Знаеше, че обича да човърка разни стари автомобили и прекарва голяма част от свободното си време в гаража. Знаеше дори, че помощничката му е хлътнала по него — имаше нюх за тези неща. Той обаче изобщо не се усещаше. Знаеше с най-голяма точност физическите му данни, както и това, че новата му длъжност не му допадаше особено. Само едно не можеше да разбере — защо Геналони го е взел на мушката.
Скаут беше доловил някакво раздвижване в храстите и стана неспокоен. Остави го да полае — най-вероятно надушваше някоя котка. Но Скаут прекали — дърпаше каишката и лаеше неистово, готов да се впусне в лудешка гонитба. Не млъкна дори когато Селки му се скара. Горкото дребосъче. Изживяваше се като велик ловец — гласът на кръвта, какво да се прави…
Изобщо беше забелязала, че дребните породи налитат по-настървено. Кой знае, сигурно по този начин и те избиваха комплекси… Веднъж в живота й я беше ухапало куче — нищо и никаква хрътка, но ухапването си го биваше.
Отново се замисли за набелязаната жертва. Изглеждаше свестен мъж — от онези на изчезване. Беше привлекателен и имаше хубава усмивка. Обичаше професията си, страдаше от раздялата с дъщеричката си и… в живота му нямаше жена, поне на този етап. От което следваше, че вероятно още не е прежалил бившата. Така че, погледнато в по-широк план, не беше от хората, от чието ликвидиране човечеството нищо не би загубило. Тъкмо напротив.
И все пак щеше да го убие, без изобщо да й мигне окото.
Някои от колегите й в бранша предпочитаха да не знаят подробности за жертвите си. Това им помагаше да действат хладнокръвно, без излишни емоции. Виждаха жертвите си не като човешки същества, а чисто и просто като мишени. Селки обаче смяташе това за страхливост и бездарие. Ако гледаш на нещата сериозно, не можеш просто така да очистиш някой, все едно размазваш муха. Не е честно. Така не отдаваш дължимото нито на жертвата, нито на самия себе си, свеждайки задачата си до елементарен, механичен акт.
А Селки беше творец, враг на всичко посредствено. Дори и сегашната задача й се струваше някак прекалено лесна. Майкълс не беше лош човек, но може би поради това беше доста скучен обект на наблюдение — праволинеен и предсказуем.
— Хайде, Скаут!
Кученцето тръгна напред, макар и неохотно, като все още се озърташе и се надяваше да забележи „плячката“, спотайваща се в храстите.
„Дивото го зове“, подсмихна се Селки разбиращо.
И така, оставаше й само да избере най-подходящия момент за действие. Беше сигурна, че усетът няма да я подведе. Искаше да изпипа нещата, както винаги. Още повече, че след убийството по петите й щяха да плъзнат цяла армия федерални агенти. Не си правеше никакви илюзии по отношение на това.