Мусон
Шрифт:
Без да отваря очи, Аболи изведнъж проговори и измъкна Том от неговия унес:
— Това не е пътят към реката.
— Откъде знаеш? — Том погледна навън и видя само тъмните фасади на сгради, които изглеждаха изоставени в мистериозната светлина на гаснещия ден. Тесните улички бяха пусти, ако не се смятат няколко случайни, увити в наметала фигури, тръгнали Бог знае накъде или застанали, злокобни и неподвижни в тъмни входове, с лица скрити, така че не можеше да се каже жени ли са или мъже. — Откъде знаеш? — повтори Том.
— Пътуваме в друга
Том не се съмняваше в усета на Аболи за посока и време — те бяха безпогрешни. Той се подаде през прозореца и викна към кочияша на капрата:
— Къде ни караш, човече?
— Където нареди Негово Превъзходителство. На Спайтълфийлдс маркет.
— Не там, идиот такъв — кресна Том. — Искаме да отидем при Тауър.
— Трябва да съм разбрал криво, но съм сигурен, че Негово Превъзходителство нареди…
— Чумата да го тръшне Негово Превъзходителство! Карай, където аз ти казвам! Трябва ни лодка, да ни отведе нагоре по реката.
Като негодуваше на глас, кочияшът обърна каретата и запълни с нея тясната улица, а лакеят дърпаше предния кон за юздечката, за да го накара да се подчини.
— Ще стигнем Тауър след шест часа, предупреди кочияшът. — Никаква лодка няма да намерите по това време.
— Това е наша грижа — озъби му се Том. — Ти карай където ти казват, човече!
Начумереният кочияш подкара конете в тръс и те се залюляха и заподскачаха през локви и коловози назад по пътя, откъдето бяха дошли. Постепенно ги обгърна мека, стелеща се мъгла — предвестник на настъпващата вечер. Около къщите, покрай които минаваха, се увиваха сиви ластари дим и дори тропотът от копитата на конете и железните шини на колелата бе приглушен от дебела бяла пелена. Изведнъж застудя. Том потръпна и придърпа плаща около себе си.
— На удобно място ли ти е сабята, Клебе? — попита Аболи.
Том го погледна изненадано:
— Защо питаш? — каза той, но сложи ръка върху сапфира на ефеса и здраво стисна ножницата между коленете си.
— Може да ти потрябва — изсумтя Аболи. — Надушвам предателство. Дебелакът не ни е пратил за зелен хайвер току-така.
— Кочияшът е сбъркал — възрази Том, но Аболи се засмя тихичко.
— Не е сбъркал, Клебе. — Очите му бяха вече отворени, а собствената му сабя излезе на инч от ножницата, за да се върне на място с металическо щракване. След още една продължителна пауза, той се обади отново: — Сега сме близо до реката. — Том понечи да попита, откъде знае, но Аболи го изпревари: — Усещам влагата и мирис на вода.
Едва бе затворил уста и кочияшът изведе екипажа от тясната уличка и спря до ръба на каменен кей. Том надникна навън. Повърхността на реката бе така плътно застлана с гъста мъгла, че отсрещният бряг не се виждаше. Дневната светлина бързо чезнеше, а с тъмнината се спускаше някакво вледеняващо лошо предчувствие.
— Това не е мястото! — викна Том към кочияша.
— Вървете по брега в тази посока! — посочи с камшика мъжът. —
— Закарай ни, щом е толкова близо! — Том бе изпълнен с подозрения.
— Каретата е твърде широка, за да мине оттук, а по околния път е много далече. Пеша ще стигнете за минута.
Аболи го докосна по рамото.
— Нека го послушаме. Ако това е капан, много по-лесно ще се отбраняваме на открито.
Те стъпиха в калта, а кочияшът каза усмихнат:
— Един истински джентълмен щеше да намери шестаче за всичките ми грижи.
— Аз не съм джентълмен, а и ти не си проявил никакви грижи — отвърна Том. — Следващия път слушай по-внимателно нарежданията и карай, където трябва!
Кочияшът изплющя ядно с камшик и каретата отгърмя в мъглата. Погледаха как се стопяват страничните й светлини и Том въздъхна дълбоко. Реката силно вонеше, влажно и лепкаво, с острата миризма на открити канали, които се изливаха направо в нея. Мъглата се сгъстяваше и разреждаше, като някаква приказна завеса. Пред тях се бе проснала крайбрежната алея. От лявата им страна се виждаше водата, на два фатома под тях, а отдясно алеята опираше в гола тухлена стена.
— Наблюдавай дясната страна — промълви Аболи. — Аз ще държа брега.
Том забеляза, че е преместил ножницата от дясно, така че ако се наложеше да се бие с лявата ръка, което естествено не би го затруднило ни най-малко, да не си пречат с Том.
— Тръгвай по средата!
Двамата поеха рамо до рамо по алеята, загърнали наметала до брадичките си, но готови всеки миг да ги разтворят и да оголят саби. Тишината и сгъстяващият се мрак им действаха потискащо. Отпред в мъглата мъждукаше някаква светлина, колкото ръбът на крайбрежната алея да не потъне в тъмнината. Том забеляза, че светлината идва от самотен фенер.
Като приближи още, видя спускащите се към водата каменни стъпала на пристана.
— Това е мястото — каза Том тихо, за да го чуе само Аболи. — Виж, има една лодка с лодкар.
Едрата тъмна фигура на лодкаря стоеше права в отвора на стълбището. Широкопола шапка скриваше очите му, а яката на пелерината бе вдигната пред устата. Лодката бе привързана за една от железните халки на каменната стена. Оставил бе запаления фенер на най-горното стъпало и той хвърляше огромната му сянка върху каменната настилка. Том се подвоуми.
— Тази работа не ми харесва. Прилича на сцена в очакване актьорът да си каже репликата. — Говореше на арабски, за да не бъде разбран от някой скрит слушател. — Защо ще чака лодкарят, ако не знае, че ще се появим.
— Спокойно, Клебе! — отвърна Аболи. — Не се оставяй да те заблуди лодкарят. Не той е опасността. Трябва да има други.
Продължиха с твърда крачка към фигурата, но погледите им шареха по околните сенки. Изведнъж от мрака изникна още един силует и препречи пътя им на сабя разстояние. Той отметна назад върху раменете капишона си и показа глава, увенчана с гъсти руси къдри, блеснали в оскъдната светлина.