Музей на страха
Шрифт:
Стоеше пред „Музея на Шотъм за природни забележителности и чудатости“. Беше нощ. Сградата гореше. Яростни пламъци се издигаха от прозорците на първия и втория етаж и пробиваха облаците от остър черен дим. Неколцина пожарникари и група полицаи се опитваха отчаяно да отцепят улицата около сградата и да избутат назад любопитните минувачи от района на големия пожар. Вътре в отцеплението няколко групи пожарникари обливаха с безнадеждни струи вода пламтящата къща, докато други тичаха да изгасят газовите фенери по улицата.
Топлината беше като физическа сила — истинска стена. Застаналият на ъгъла Пендъргаст гледаше с одобрение пожарната кола: голям черен котел върху колесна платформа, бълваща пара — върху потните му хълбоци бе изписано със златни
Големият въпрос бе именно местоположението на къщата. Но оставаше и друг, може би по-неотложен въпрос: къде бе преместил Ленг лабораторията си?
Разнесе се страхотен, раздиращ въздуха тътен; гредите на тавана се срутиха навътре в рояк от искри; от тълпата се изтръгна одобрителен ропот. Пендъргаст погледна обречената сграда и си запробива път в тълпата.
Изведнъж в полезрението му се появи момиченце — не беше на повече от шест годинки, облечено бе в овехтели дрешки и изглеждаше плашещо слабичко; метеше усърдно пространството пред него от тора и други досадни боклуци с надеждата да получи някоя монета.
— Благодаря ти — каза Пендъргаст и му хвърли няколко големи медни пенита.
То погледна монетите, широко разтворило очи при неочаквания късмет, след което се поклони несръчно.
— Как се казваш, детенце? — попита благо Пендъргаст.
Момиченцето вдигна глава и го погледна, сякаш изненадано да чуе възрастен човек да му говори тъй загрижено.
— Констанс Грийн, господине.
— Грийн ли? — намръщи се Пендъргаст. — От улица „Уотър“?
— Не, господине, вече не.
Изглежда нещо изплаши момиченцето, защото след още един поклон то се обърна и изчезна в изпълнената с хора странична уличка.
Пендъргаст гледа известно време западналата улица с разбунената й тълпа. След това с тревожно изражение на лицето се обърна и бавно пое по обратния път. На входа на ресторанта „Браун“ стоеше пекар, който редеше менюто със силен, задъхан и безкраен речитатив.
Пендъргаст го подмина замислен, дочу как камбаната на Градския съвет оповестяваше пожарна тревога. Докато прекосяваше „Бауъри“ към „Парк роу“ мина покрай затворена аптека със спусната решетка, на чиято витрина бяха подредени най-различни по размер и цвят шишенца: „Съединение от целина на Пейн“; „Блатни корени“; „Индианско лечебно масло на Д. & А. Йонс (става за хора и за животни).“
След като измина две преки по „Парк роу“ спря рязко. Вниманието му беше крайно изострено, попиваше всеки детайл. Беше изследвал усърдно този район на Ню Йорк и мъглата на мисловната възстановка се отдръпна надалеч. Тук улиците „Бакстър“ и „Уърт“ се срещаха под остър ъгъл и създаваха сложната плетеница на Петте кьошета, В мрачния пейзаж на упадъка на града, който се простираше пред него, нямаше нищо, което да наподобява безгрижното пиршество на „Бауъри“, на което бе свидетел по-рано.
Трийсет години по-рано, през 50-те на XIX век, „Кьошетата“ са били най-бедняшкия квартал на Ню Йорк, в цяла Америка, по-противен дори от лондонския „Севън дайълс“. И сега продължаваше да бъде жалко, мръсно и опасно място — убежище за петдесет хиляди престъпници, наркомани, проститутки, сираци, мошеници, всякакви бандит и мръсници. Неравните улици с изровени опасни коловози преливаха от боклуци и мърша. Наоколо бродеха прасета, които ровеха и се въргаляха из мръсните канавки. Страдате изглеждаха преждевременно остарели, със строшени прозорци, с висящи парчета от насмолена хартия по покривите си и с увиснали греди. Самотен газов фенер хвърляше светлина върху пресечката. От нея се разклоняваха тесни улички, които продължаваха в безкрайната тъма. Вратите на кръчмите на първите етажи бяха отворени широко заради лятната жега. От тях струеше миризмата на алкохол и на пури. Жени
Пендъргаст грижливо се огледа, като търсеше в топографията и архитектурата специално някакви улики, някаква скрита връзка, която изследването на историческите архиви не можеше само да осигури. Накрая се обърна на изток, където се издигаше пететажна сграда — разрушаваща се, наклонена, тъмна дори на осветлението на газовия фенер. Това бе Старата пивоварна, едно време — най-лошата жилищна сграда от всичките на Петте кьошета. Говореше се, че за родените в нея деца минавали месеци, дори години, преди да вдишат глътка чист въздух. А сега, благодарение на женската благотворителна организация „Лейдис Хоум“ това се бе превърнало в „Приюта на петте кьошета“. Ранен проект за обновяване на града, за който през 1880 година доктор Ленг бе предложил медицинските си услуги безвъзмездно.Беше продължил работата си там и до началото на деветдесетте, когато изведнъж архивните данни за Ленг приключваха.
Пендъргаст бавно пое към сградата. Изписаната с боя старинна табела на Старата пивоварна беше останала да личи върху горния етаж и доминираше над по-новата и по-чиста табела с името на Приюта на Петте кьошета под нея. Запита се дали да влезе вътре, но реши да не го прави. Преди това трябваше да направи друга визита.
Източно зад Приюта на Петте кьошета малка алея водеше на север към задънена улица. Влажен и зловонен въздух се просмукваше в мрака. Преди много години, когато районът на Петте кьошета беше заблатено езеро, известно като „Каптажа“, Аарон Бър бе монтирал на това място голяма подземна помпа за естествените извори и основа водната компания „Нов Амстердам“. Езерото ставаше обаче все по-зловонно и в крайна сметка бе засипано, за да се строят върху него жилища.
Пендъргаст се спря замислен. По-късно тази алея бе станала известна като „Кравешкия кът“, една от най-опасните улици на Петте кьошета. От двете й страни се издигаха високи дървени сгради с имена като „Тухлената резиденция“ и „Вратите на ада“, населени от буйни алкохолици, които биха заклали човек само за дрехите на гърба му. Досущ като множество сгради около Петте кьошета, и тези бяха „зайчарници“ с вонящи стаи, преградени с тайни стени и с врати, които ги свързваха с други сгради на съседните улици чрез мрежа от подземни проходи, даващи на престъпниците възможност да избягат от преследващите ги правоохранители. Сега това бе седалището на компания за доставка на лед, на кланица и на изоставена подстанция на градската водопроводна мрежа, затворена през 1879 година, когато изграденият резервоар в горната част на града я направи излишна.
Пендъргаст измина още една пресечка разстояние, след което зави по улица „Литъл Уотър“. В дъното беше Девическото общежитие, още един приют за сирачета, удостоено с медицинските грижи на Енок Ленг. Беше висока сграда в стил „Бозар“, прекъсната в северния си край с кула. Върху мансардния й покрив имаше малка квадратна площадка с метална ограда. Сградата изглеждаше печално не на място всред овехтелите дървени къщи и незаконно вдигнатите паянтови съборетини.
Вторачи се във високите прозорци. Защо Ленг бе избрал да предложи услугите си точно на тези две заведения, едно подир друго, през 1880 година — годината преди да изгори „Музеят на Шотъм“? Ако е търсел безкраен източник на бедни жертви, чиято липса няма да предизвика ничия тревога, „Музеят“ беше по-добър избор, отколкото приютите. В крайна сметка човек можеше да е в дъното на толкова тайнствени изчезвалия, колкото да не предизвикат подозрения. И защо Ленг бе избрал именно тези заведения? В долен Манхатън имаше безброй подобни. Защо Ленг бе решил да работи — и, най-вероятно, да събира жертвите си — именно тук?