Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

Очите й отново се насочиха към картата, тя плъзна длан по гладката хартия. Какъв прекрасен град! Дори и в най-гнусните си части…

Военноморската база „Хънтърс Пойнт“ заемаше територия почти наполовина от „Президио“. Обаче, за разлика от „Президио“, базата представляваше плоска земя, брулена от ветровете, почти без нито едно дърво. И почвата бе отровена от токсични отпадъци. Откритите пространства бяха мъртви или занемарени, буренясали. Пустите здания бавно се рушаха. Територията граничеше с най-западналото гето в Сан Франциско, най-страшния участък от района „Бей Вю“, който Джеръм Рийз наричаше свой дом. Никой, никога нямаше да заснеме филм за военноморската база „Хънтърс

Пойнт“, какъвто направиха за „Президио“.

Лорета Уейджър добре познаваше това място. Недостатъците му не я тревожеха. Основно правило в политиката е да превърнеш отрицателните неща в свои предимства. Такъв е животът.

Например, уреждането на Алън Рестън. Той беше син на най-щедрия дарител за предизборните й кампании — Тайрън Рестън с прякор „Херцога“, който преди много години бе започнал да произвежда най-добрия в света (според Лорета) сос за печено месо. А неговият син Алън дори пряко се включи в предизборната борба на нейна страна, доказа, че може да се превърне в играч от висша класа. После тя на свой ред го подкрепи в надпреварата за поста заместник-главен прокурор на щата. И ето, по стечение на обстоятелствата, длъжността на Крис Лок се освободи… Тя имаше нужда да постави в това кресло един консервативно настроен афроамериканец, при това ползващ се с достатъчно влияние сред умерените бели избиратели в Сан Франциско. Алън подхождаше идеално.

Но имаше и недостатък — като агресивен прокурор по криминалните дела не беше особено популярен сред членовете на движението „Африканска нация“. Без никакви колебания пъхаше хора зад решетките, независимо от цвета на кожата им. Филип Мохандас отначало не искаше и да чуе за него, а Лорета вече бе превърнала Мохандас в гласа на избухналия гняв, в който се вслушваше и кметът Конрад Ейкън.

Но Лорета желаеше Рестън да стане районен прокурор и трябваше да убеди Мохандас да пробута идеята на Ейкън. В края на краищата, внушаваше на Филип, не е чак толкова лошо. Рестън е афроамериканец като Лок. И когато предлага кандидатурата му, Мохандас ще има възможност и да спомене за Драйсдейл, да покаже отношението си към него.

Но имаше нужда от по-убедителни доводи. Мохандас заяви, че „нямало да се откаже от принципите си“, поне не и в този случай. И я подсети за старата шега — „Вече разбрахме в какво си убеден. Сега кажи колко ще ни струва това.“

Ами ако успее да му предложи контрол върху грамадното парче потенциално скъпоценна недвижимост, каквото представляваше базата „Хънтърс Пойнт“? Разположено точно на брега на залива, с някои от най-прекрасните гледки в целия град, в сърцето на афроамериканската културна среда, това място беше необработен диамант, очакващо човека с прозорливи планове, водача, способен да открои блясъка му.

А Лорета беше член и на комисията, занимаваща се с проблемите на отровените територии, и на комитета, разпореждащ се със съоръженията, от които армията се отказваше. Знаеше твърде добре, че за федералното правителство тази бивша база представляваше многомилионно, тежко главоболие. Оценките само за почистването на токсичните замърсители (ако изобщо беше възможно да се извърши това, в което мнозина се съмняваха) стигаха до сумата трийсет милиона. Приключеше ли това гигантско начинание, ако мястото бъдеше превърнато в национален парк — като „Президио“ — преустройството и подобренията, преди да стане достъпен за обществеността, щяха да глътнат още петдесет и пет до сто и петдесет милиона. Като се прибавеше и поддръжката на парка (дванайсетина хиляди долара всеки ден), дори най-снизходителният наблюдател виждаше в базата само един огромен проблем.

Но

имаше и други съображения. Първо, тя беше убедена, че ще намери изход. От месеци умуваше над различни варианти и вече й се мяркаше как би изглеждал окончателният план. Точно защото районът беше такава ужасна тегоба за федералното правителство, то с радост би се отървало _просто така_ от „Хънтърс Пойнт“, за да си умие ръцете и да каже „сбогом“ на проблема. Естествено, бюрократичните процедури не позволяваха това да се случи при обичайния ход на събитията.

И точно тук се криеше същността на последните дни — събитията рязко измениха насоката си. Натрапваше се необходимостта да направят нещо символично, да действат решително, да се отърсят от всички чиновнически измишльотини, за да внушат недвусмислено — всички сме в една лодка, и на щатско, и на държавно равнище, затова трябваше да _проявят_ добра воля, а не само да приказват.

И така, тази сутрин Лорета бе пробутала сбита версия на своето предложение на двама свои колеги от Сената, както и на шефа на президентската канцелария. Всеки незабавно оцени идеята като блестяща, дори пророческа — да се създаде изпълнителен комитет, който да предаде „Хънтърс Пойнт“ на попечител, поел задължението да превърне бившата база в средище за социално онеправданите деца. И чудесна възможност за президента да покаже своята отзивчивост към тежкото положение на децата и младежите от бедните квартали на града — да им предостави място, където да се събират, да играят, да учат. (И да се отърве от административен кошмар, струващ поне двеста милиона долара.) Разбира се, близки до президента източници щяха да подшушнат на медиите, че сенаторката Уейджър е автор на великолепната идея.

И кой беше по-подходящ за попечител от Филип Мохандас, отдадения на делото си водач, който дори насред тази криза проявяваше склонност да приеме разумните предложения за компромис? Никой не подлагаше на съмнение предаността на Мохандас към хората, които се бе наел да защитава, а и неговата организация бе налице, готова да се заеме с осъществяването на проекта. А умерената сенаторка Уейджър щеше да гарантира неговата добронамереност.

Накрая обясни на Филип, че можеше да се надява и на федерални помощи (дори ако забравеха за момент задължителните субсидии от щатското правителство в Сакраменто и градската управа) в размер на около дванайсет милиона долара годишно. Всеки месец по милион. Освободени от данъци. Почти изцяло в налични средства.

Както винаги става с наличните, невъзможно е да водиш изчерпателно счетоводство. А и никой не очаква това.

Така че Филип Мохандас отиде при Конрад Ейкън и направи Алън Рестън новия районен прокурор на град Сан Франциско.

Смъртта на Крис Лок, Алън Рестън, Филип Мохандас, „Хънтърс Пойнт“ — всички потенциални неприятности се превръщаха в предимства. Благодарение на сенатор Лорета Уейджър.

— Нека аз да карам. Изглеждаш изтощен.

Глицки се подвоуми за миг, сви рамене и даде ключовете на Лорета.

— Няма да споря.

— Освен това аз ще платя вечерята.

— Аз не…

— Никакви възражения. Сенаторите не понасят препирни с по-нисшестоящите простосмъртни, а това се отнася за всички, с изключение на президента, който също не понася препирните.

Глицки несъмнено й се радваше. Усмихнат, заобиколи плимута и отвори дясната врата.

— Ами вицепрезидента?

Тя го изгледа пренебрежително.

— Той е най-обикновен сенатор, комуто отгоре на всичко се налага твърде рядко да гласува. Определено влиза в категорията на простосмъртните.