Неоспоримо доказателство
Шрифт:
— Така се държеше.
— Не, просто се опитвах да не ти обръщам внимание. Това е различно. Нещо, което съм длъжен да направя.
— Да, разбира се, но аз ще продължавам да бъда там всеки ден. Трябва да го знаеш.
— Добре. Но не мисля, че трябва да идваш тук. Последния път…
— Знам. Бе грешка.
Спомни си уплашеното й бягство последния път, когато беше дошла до портата му.
— Животът ми е тук — каза той. — Забравих го за миг. Съжалявам…
— Не, не беше заради това, дори не беше и заради теб… ти просто изведнъж ми напомни толкова много на баща ми… — тя сграбчи портата, за да запази равновесие. —
Харди беше бръкнал с ръце в джобовете. Парата от дъха им се смесваше във въздуха между тях. Тогава изглежда тя се свести, възвърна самообладание.
— Твоят клиент, съдията. Ти явно не смяташ, че той го е направил.
— Не, не смятам.
— Тогава кой?
— Не знам. Търсим, но засега не разполагаме с много…
— С много ли?
— Ако трябва да бъда напълно искрен, с нищо.
— Горкият татко — прошепна Селин.
Нямаше какво повече да си кажат. Тя погледна към къщата му, кимна, извърна се и бързо се запъти към колата си.
Беше започнал да се придържа към определен режим вечерно време. Първо, изобщо не пиеше през седмицата, от неделя до четвъртък вечер. Вечеряше и помагаше на Франи за чиниите. Разговаряха за това как беше протекъл деня им.
После вземаше чаша кафе и отиваше в кабинета си за няколко часа, за както го наричаше, творческа почивка — хвърляше стрелички, преглеждаше показанията, които вече смяташе, че знае наизуст, разглеждаше всяко положение, което му хрумнеше и от страна на обвинението. Понякога се обаждаше на Ейб, просто за да го подръчне. Опитваше се да не работи в събота и неделя, както и в сряда вечер, въпреки че беше казал на Франи, че ще трябва да преустановят с „техните вечери“ по време на процеса и, разбира се, докато той траеше, нямаше да има съботи и недели.
Документацията по делото вече включваше шест пълни папки, четири изписани бележника и дузина касетки. Удивително е, помисли си той, че колкото и пъти да го прегледаш, винаги откриваш по нещо, което си пропуснал. Спомняше си курсовите работи, които бе подготвял в колежа, поправяше и поправяше, изчиташе отново и отново и после предаваше една, както си мислеше, изрядна работа, само за да си я получи обратно с печатна грешка или нещо объркано още в първия ред.
Но тази вечер хореографията беше завършена — балетът наистина започваше утре. Той подреди книгите, папките, бележниците и касетките върху бюрото си, загаси лампата в кабинета и обиколи къщата.
Надникна при Ребека, зави я с одеялото. Спалнята беше окъпана в синьо от идващата от аквариума светлина. В кухнята тенджери и тигани висяха подредени изрядно на куките по тавана, черният му тиган блестеше върху газовата печка.
Докато прекосяваше трапезарията, долови миризмата на лимоново масло от полираната маса, после — непогрешимо, съблазнително, незабравимо — аромата на коледната елха и мириса на дърва.
Франи седеше в креслото с широка облегалка до огъня, с вдигнати крака и подпрени на корема ръце. Единствената друга светлина в стаята идваше от елхата, проблясващи червени, зелени и сини лампички. Нат Кинг Кол пееше тихо на немски — „Oh Tannenbaum“. Харди долови всичко това само за миг.
— Готов ли си? — попита тя.
— Както и винаги ще бъда.
Франи потупа
— Мислил ли си за това какво ще стане след този процес?
— Не особено. Ще си имаме още едно бебе, ще се върнем към нормалния живот.
— Щастлив ли ще бъдеш в нормалния живот?
— Щастлив съм от този живот, Франи.
Огънят изпука. Знаеше какво има предвид. Беше във време на процес — всичко придобиваше особена важност, която излизаше извън пропорциите на ежедневната прозаична реалност. Тревожеше се да не се повтори срива, който бе преживял през лятото.
— Докъде стигнахте с нея? — попита тя.
Той я погледна изненадано. Ръката й още беше върху главата му. Лицето й беше ведро и спокойно, красиво на светлината на огъня.
— Не искам подробности — каза тя. — Оценявам, че сам се справяш. Знам какво означава едно увлечение и не смятам, че другият трябва да се намесва. Но ми е нужно да знам докъде е стигнало.
Харди се загледа в огъня, изведнъж долови, че музиката е спряла.
— Странно, но си мислех, че е Джейн.
— Не — можеше да увърта, но знаеше за какво го бе попитала. — Спря навреме. Нищо не се случи.
Тя въздъхна дълбоко.
— Не знам всичко, от което имаш нужда, Дизмъс, но ако ми кажеш, ще се опитам да ти го дам.
— Вече го правиш, Франи.
— Просто ти казвам — каквото и да стане — ще го преживеем. Но трябва да ме искаш…
— Аз те искам. Хей, нали затова съм тук.
— Добре — отвърна тя, — защото и аз съм тук затова.
50
— Добро утро.
Пулиъс изглеждаше любезна — приятелски настроена, отзивчива, момичето от съседната врата. Носеше дълги кафяви панталони и светло кафеникаво сако, чиято кройка не подчертаваше особено извивките й. Дългата до раменете кестенява коса ограждаше лицето й, почти лишено от грим. Усмихна се на всички, любезна, но делова.
— Искам да започна, като ви благодаря за проявеното от вас търпение вчера. Денят беше дълъг за всички ни и аз съм сигурна, че подобни дълги дни тепърва ни предстоят, но искам да ви уверя, че като съдебни заседатели, вие изпълнявате едно от най-важните задължения, които могат да бъдат поети от гражданите на нашето общество и вашето време и присъствие се оценяват както подобава.
Харди си помисли дали да не протестира — на Пулиъс не й влизаше в работата да масажира съдебните заседатели, това беше, ако изобщо имаше такава, ролята на съдията. Но знаеше, че трябва много да внимава с протестите. Освен това трябваше да предразположи съдебните заседатели, а ако протестираше заради думите на Пулиъс, че са оценени както подобава, без съмнение щеше да бъде изтълкуван погрешно.
— Въпреки че, като на повечето важни работи — продължаваше тя, — заплащането би могло да бъде и по-добро.
Сподавен смях. Дори и Чоморо се усмихна. Какъв чудесен човек беше тази прокурорка. Тя се запъти към банката си, премести един жълт бележник, после се върна обратно пред съдебните заседатели.
— Ще ви говоря много за онова, което знаем за обвиняемия Андрю Фаулър и мъжа, който той е убил, Оуен Неш. Подчертавам, че ще ви говоря много, защото без съмнение ще чуете, че…
Фаулър го сръчка. Рано или не, Харди все някога трябваше да се включи в играта.