Неоспоримо доказателство
Шрифт:
— Ще узнае. Както и да е, следващото е пистолетът й, а и един свидетел твърди, че я е видял на местопрестъплението, освен това няма и алиби за въпросния ден. Най-накрая, прави опит да напусне страната десет минути, след като е била предупредена да остане. Не бих нарекъл пресилено да си помислиш, че тя го е направила.
— Не твърдя, че не го е направила. Казвам просто, че няма реални доказателства, че го е извършила, не още.
— За щастие това е работа на съдебните заседатели.
— И на Бетси.
— И твоя — Драйсдейл вдигна пръст. — Аз не бих я наричал Бетси.
—
— Това въпрос ли е? Получи си делото за убийство, по-бързо от повечето останали.
Харди надникна в коридора. Съобщаваха името му по високоговорителя. Търсеха го по телефона.
— Пир се казваше, нали? — повтори той, преди да излезе навън.
Доносникът се казваше Девън Лайтрайс Уотърингтън и определено се наслаждаваше на моментите на относителна свобода извън килията си. Девън беше арестуван за притежание на огнестрелно оръжие без разрешително и четвъртинка кокаин миналия четвъртък вечерта пред един бар близо до „Хънтърс Пойнт“ и бе прекарал в ареста дванайсетина часа, когато изведнъж си спомнил за гражданския си дълг да оказва съдействие на полицията, ако знае нещо, което може да й помогне за арестуването на лица, извършили престъпление. В този случай ставаше въпрос за стрелба от минаваща кола, която бе отнела живота на трима души — сред които и малкото момче, напомнило на Глицки за сина му — и бе ранила седем.
Явно Глицки му харесваше. Или може би просто беше в добро настроение. Във всеки случай, не можеше да му се затвори устата.
— Що за име е Глицки? — попита той, докато нагласяваха камерата за интервюто. — Никога не съм познавал човек на име Глицки.
— Еврейско е — отвърна Ейб.
— Как еврейско?
— Така, еврейско, Девън.
— Е, как си се сдобил с еврейско име?
— А ти как си се сдобил с името Уотърингтън?
— От баща ми бе, човек.
— Е…
— Искаш да кажеш, че Глицки ти е останало от баща ти? А той откъде го е получил?
Ейб беше свикнал с коефициенти на интелигентност равни на стайна температура. Въпреки че, помисли си той, Девън вероятно беше близо до границата, отвъд която едва ли би могъл да бъде смятан за вменяем и съден. Но Глицки можеше да е и търпелив, когато му отърваше, а сега не му оставаше кой знае какво друго да направи.
— Баща ми се е сдобил с името Глицки, защото е бил евреин.
— Я стига! Ебаваш ли ме? — Глицки усети как Девън го оглежда за някакъв признак на двуличие. Лицето му остана напълно сериозно.
— След малко ще сме готови да започнем, сержант. — Техничката беше жена на средна възраст, напълно безлична и без всякакво настроение. Може би излизаше с пазача, който беше придружил Девън до долу и който в момента стоеше до вратата на стаята за разпити.
— Баща ми не беше черен — отвърна Глицки.
Видя как Девън го преглъща, смила го и накрая зацепва:
— Хей, светнах. Баща ти е евреин. Искам да кажа, истински чифут.
Ейб се почуди как ли щеше да се почувства баща му Нат, ако го наречаха истински чифут и реши да го попита следващия път, когато се видеха. Той седна от другата страна
— Добре, Девън, да минем на въпроса. В около седем часа вечерта в неделя, двайсет и първи юни, си стоял на ъгъла на „Дедмън Корт“ — Глицки обичаше това име — и „Кашмир лейн“ в „Хънтърс пойнт“, нали така?
Девън кимна и Глицки продължи нататък с набелязания в главата си списък от въпроси — установи, че Девън е стоял сред група съседи, когато един зелен камаро минал нагоре с двама мъже отпред и двама отзад. Когато се появила колата, някой на ъгъла извикал и няколко души паднали на земята. Девън останал прав и видял дулата на пистолетите да стърчат от предните и задните прозорци. Оказало се, че до задния прозорец седи още един мъж, с насочена пушка или пистолет над покрива на колата.
— Идентифицирал си стрелеца като Тримейн Уилсън.
— Да, Уилсън беше.
Глицки се почуди как Девън е могъл да разпознае Уилсън, след като други двама свидетели твърдяха, че стрелците са носели ски маски.
— И е стрелял от предния прозорец откъм страната на пътника.
— Точно.
— Нещо не ти ли попречи да го видиш?
— Не. Беше само на двайсетина крачки. Видях го толкова ясно, колкото виждам теб.
— Чух, че носел нещо върху лицето си.
— Какво искаш да кажеш?
— Нали се сещаш, ски маска, кърпа, имало нещо върху лицето му?
Девън млъкна, непринуденият му разказ бе нарушен.
— Беше Уилсън — настоя той.
— Не казвам, че не е бил, Девън. Питам дали лицето му не е бил покрито с нещо.
— Какво значение има?
Глицки кимна на техничката и тя спря видеото. Глицки знаеше, че касетофонът под масата продължава да си работи.
— Добре, не записваме, Девън. Носеше ли маска или не носеше.
— Хей, казвам ти, че беше Уилсън. Знам, че беше Уилсън. Така, че аз го издавам, а ти ме пускаш, такава е уговорката.
Глицки поклати глава.
— Уговорката е да ни дадеш някакви доказателства, които можем да използваме в съда. Той носеше маска, нали?
Девън се замисли, пресмятайки шансовете си, после поклати глава.
— Няма начин, човече. Нямаше маска.
Глицки въздъхна, после помоли техничката да включи отново апаратурата.
— Добре, Девън, за протокола, стрелецът, който ти идентифицира като Тримейн Уилсън, носеше ли нещо на лицето си?
— Току-що казах, че не.
— Кажи ми отново. Стрелецът носеше ли нещо на лицето си?
— Не.
Дотук нищо изненадващо. Въпреки че Девън явно казваше истината за това, че знаел, че стрелецът бил Уилсън, но ако не можеше да свидетелства, че наистина го е видял да дърпа спусъка, показанията му нямаше да са от полза за никого.
— Имаш ли нещо общо с Уилсън?
Лицето на Девън беше жива въпросителна.
— Братовчед, доведен брат, нещо от сорта?
— Не.
— Той има ли някакви роднински връзки с някой, когото познаваш? — Девън отново замлъкна, но този път Глицки не го изчака. Той се извърна към техничката. — Загаси го — каза. — Добре, Девън, откъде познаваш Уилсън?