Неоспоримо доказателство
Шрифт:
Независимо от това, бойскаутът в него сметна, че е най-добре да бъде подготвен. Затова снима цялото дело.
Дейвид Фримън си мислеше, че денят се бе оказал дълъг, но не и неблагодарен.
Това, че делото се беше паднало на Анди Фаулър, бе дар Божи, такъв, на който той, Фримън, винаги се беше надявал, но на който изобщо не бе разчитал.
Нахрани се прилично и изпи няколко солидни питиета в „Буена Виста Бар“ — не родното място, но вторият американски дом на ирландското кафе, — и се качи на електричката в посока Ноб Хил, кръстен на семейство Ноб, които първоначално
Но днес не му се прибираше право вкъщи. Съвсем се беше стъмнило и отново бе изненадващо топло. Той седеше на твърдата седалка в електричката, подрусван от стръмния наклон и се полюшваше в такт с движението, обграден от туристи. Нямаше значение.
Беше като всички обикновени хора и въпреки това, някак си, над тях. Гледаше ги със снизхождение, без излишни илюзии. Бяха способни на всичко — трийсет и петте години практика в наказателното право му го бе доказало, — но имаше нещо, което той понякога усещаше в напиращия порив на хуманност и което го връщаше обратно към самия него, към онова, което беше.
Спомняше си защо бе избрал да защитава — а в началото нямаше много слава и още по-малкото пари. Тази област от правото го бе привлякла, защото знаеше, че всеки прави грешки, всеки беше виновен за нещо. Онова, от което се нуждаеше светът, онова, от което хората се нуждаеха, беше прошка и разбиране или ако не друго, то поне да бъдат изслушани. Той сам се описваше като циничен романтик. И трябваше да признае, че често се отегчаваше от себе си.
Слезе от електричката на „Феърмонт“ и реши да удължи вечерта, а с нея и настроението, да се разходи, да размисли. Мей Шин непрекъснато се връщаше към Оуен Неш, и никога не пропускаше да спомене пурите му. Фримън почувства, че от това му се прииска и на него да изпуши една. Отби се в магазина за цигари и си взе една „Маканудо“. Навън, докато я палеше до химическото чистене, един добре облечен мъж се опита да му продаде истински часовник „Ролекс Президеншъл“ за триста долара, Фримън отказа.
Запъти се на запад, отвъд хълма, за да се наслади още веднъж на нощния изглед към Залива. Пурата беше много ароматна, превъзходна.
След разговора, който бе провел днес с Анди Фаулър, беше уверен, че ще спечели.
Делото не трябваше да се пада на Фаулър. Разбира се, когато бе наел Фримън, това нямаше как да бъде предвидено. Мей беше в Общинския съд и нямаше начин делото да се озове в съдебната зала на Анди.
Дори и след като разпореждането на върховните съдебни заседатели го бе придвижило към Върховния съд, вероятността да се падне на Фаулър все още си оставаше шест към едно. Но, дори и при подобна вероятност, Фаулър трябваше да отиде при Лио Чоморо и да говори насаме с него.
Само дето отношенията между Анди Фаулър и Лио Чоморо бяха, меко казано, обтегнати. Дори и да се забравеха философските им различия, а те бяха значителни, на лична основа Фаулър беше един от малкото съдии, отбелязани поименно в доклада на Чоморо до губернатора относно „захаросаната“ същност на съдийството в Сан Франциско. Фаулър, на свой ред, беше открит противник на
Защото бе стигнал до заключението, че има друг изход, спасителен ход, дори и ако делото стигнеше до неговия отдел, Фримън се усмихна — не без съчувствие, факт, който отговаряше на възгледите му за това колко безразсъдни бяха хората, дори и съдиите.
Фаулър си бе помислил — разбира се, не можеше и дума да става, че ако делото на Шин се паднеше в неговата съдебна зала, Дейвид Фримън, адвокатът на обвиняемата, щеше да упражни правото си на отвод, без да трябва да изтъква конкретна причина и с това щеше да се приключи — делото щеше да бъде прехвърлено на друг съдия.
Но Фримън не бе поискал отвод, което, разбира се, беше станало повод за съвещанието им.
Фаулър, със скръстени ръце, стоеше зад вратата на кабинета си.
— Дейвид, какво, по дяволите, правиш?
— Защитавам клиентката си. Нали това ме нае да правя.
— Със сигурност не съм мислил, че ще се озове в тази зала.
— Нито пък аз.
— Добре, трябва да направиш отвод. Не мога да гледам това дело.
Фримън не отговори. Стоеше с ръце в джобовете. Знаеше, че изглежда опърпан, опечален, съчувстващ. Преди две седмици се бе явил като спасителя на Анди Фаулър, сега беше негов враг.
Харесваше му драматизма на ситуацията.
Фаулър се извърна и се отправи към прозореца.
— Какво трябва да направя, Дейвид?
— Можеш да си направиш сам отвод, като се позовеш на конфликт на интереси.
— Не мога да го направя вече.
Фримън знаеше, че не може.
— Не мога да позволя връзката ми с нея да излезе наяве.
Чоморо, дори и съюзниците на Фаулър, щяха жив да го изядат за това. Беше в разрез с благоприличието съдиите да ходят с проститутки. Но понякога най-добрият аргумент беше мълчанието. Фримън се приближи до бюрото на съдията и оправи няколко молива.
— Дейвид, трябва да си направиш отвод.
Фримън поклати глава.
— Нае ме, за да защитавам по най-добрия начин клиентката си. Явно е, че е в нейна полза, ако делото се води в твоята зала. Съжалявам, ако това ти създава неприятности.
— Неприятности ли? Това е катастрофа. Напълно неетично е. Не мога да позволя да се случи.
— Вие трябва да решите, Ваша светлост — беше делови. — Ако това може да послужи като утеха, нямам никакво намерение да измамя доверието ви.
Очите на Фаулър изглеждаха като изцъклени.
— Мей знае ли?
— Мисля, че не. Казах й, че за мен е безплатна реклама. Явно мина.
— Господи — той прокара ръка през косата си. Изведнъж му се стори изтощен и остарял. — Господи, Боже мой — той правеше малки кръгчета наоколо, после спря. — Мислиш ли, че мога да й осигуря справедлив процес, Дейвид?
Най-после здравият разум проговаряше. Така постъпваха хората, Фримън го знаеше. Сами направляваха действията си, понякога погрешни, понякога оправдани.
Фаулър продължи.