Нищо друго освен истината

Лескроарт Джон

— С коя работа?

Тя срещна погледа му и дълго мълча, преди да отговори:

— С Рон.

— Рон — повтори Харди, а гласът му неволно прозвуча рязко. — Струва ми се, че не познаваме никакъв Рон.

— Рон Бомонт — отговори Франи. — Таткото на Макс и Касандра.

Харди познаваше донякъде децата от гостуванията им при неговите, от преспиванията им у тях. По-голямото — Касандра — бе една от най-добрите приятелки на Ребека, навярно дори най-добрата, макар да не бе съвсем сигурен. Харди имаше някаква смътна

представа, бегъл спомен за обаятелно, жизнено хлапе, макар „детските работи“, както ги наричаше, да бяха оттласнати — или прокудени? — от челното място в живота му.

— Таткото на Макс и Касандра — повтори той с безизразен глас. — Рон.

Франи го погледна и той долови безнадеждност, едва ли не отчаяние в изражението й. А може би и тревожен намек за предизвикателство.

— Той ми е приятел. Каквито са жените в живота ти.

Това бе слабото му място. Харди често обядваше, а понякога и вечеряше с други жени — колежки, с които работеше, с които се разбираше добре. Дори от време на време и с бившата си съпруга Джейн. В края на краищата той и Франи наложиха мораториум по въпроса какви са те — тези всевъзможни лични и професионални връзки. Просто до една бяха приятелки. Така си и остана.

Но Харди откри, че положението се е променило и това не му отърва.

Внезапно му се прииска да се отдалечи от онова, което, изглежда, щеше да чуе. Прекоси стаята, стигна до вратата и застана до армираното стъкло, гледащо към коридора на затвора. Най-после се извърна.

— Добре, да оставим този въпрос, щом така искаш. Но трябва да ти напомня, че в дъното на всичко това стоиш самата ти. За Рон Бомонт чух едва преди две минути, а ти си в затвора заради някаква призовка, която свързва двама ви в едно. Смятам, че известно любопитство от моя страна е напълно в реда на нещата.

— Жена му е убита. Той е заподозрян.

Харди замръзна на мястото си до вратата.

— И разширеният състав е решил, че трябва да разпита теб за него?

Тя вдигна рамене.

— Бях с него — пихме кафе — добави тя бързо — сутринта, когато е умряла. На обществено място.

Той изчакваше.

— И искаха да проверят дали моето алиби съвпада с неговото.

Харди все още се опитваше да проумее какво се крие зад думите й.

— Говорила ли си някога с полицията за това, преди днес?

— Не.

Нищо не разбираше. Ако Франи имаше алиби за един от главните заподозрени в убийство, беше в реда на нещата полицията да я разпита, ако не за друго, то поне за да впише показанията й в протокола. Да не забрави да попита Ейб защо не са го направили, стига Ейб да знае. И стига да отговаря на истината.

Но засега все още е тук.

— Добре. И тъй, ти получи призовка, за която не си ми казала…

— Смятах, че ще трае само няколко минути преди обяд, Дизмъс. Нямаше нужда да те безпокоя заради това.

Харди

не искаше отново да се отклоняват в тази посока. Щеше му се да си изясни редица други факти. Щом се приберат у дома и се махнат оттук, нещата щяха да изглеждат другояче. Щяха да са в състояние да разговарят, докато стигнат до някакъв извод. Тук, в затвора, времето ги притискаше.

— Така да е. И тъй, доколкото схващам, ти си потвърдила алибито на Рон.

— Да.

— А после?

— Ами този прокурор… познаваш ли някой си Скот Рандъл?

Харди поклати глава.

— Чувал съм името му. Той ли те вкара тук?

Тя кимна.

— Попита ме дали Рон е споменавал за някакви разногласия между него и жена му, които биха могли да имат нещо общо с нещастието.

— Защо те е питал за това? Как този въпрос е хрумнал на Скот Рандъл?

— Не зная, но ме попита.

Погледите им отново се срещнаха от двата края на стаята и този път Харди се върна при масата и седна на единия й ъгъл.

— А ти какво му отговори?

— Че е споменавал. — Франи сви рамене. — И господин Рандъл ме помоли да съобщя какви са били те, да преразкажа пред съдебните заседатели думите на Рон.

— И?

— А аз не можах.

— Защо?

— Защото съм обещала на Рон да не казвам.

— Добре, и каква е тя, тази голяма тайна?

Тя го изгледа умолително.

— Стига, Дизмъс.

В същия миг, преди Харди да успее да й отговори, на вратата се почука и охраната пусна Ейб Глицки — самият той образец на едва сдържана ярост. Хвърли бърз поглед на Франи, очите му се присвиха за частица от секундата, а белегът върху устните му побеля. После съсредоточи вниманието си върху Харди.

— Няма да стане — каза лейтенантът. — Брон е непоколебима.

Машинално, забравил за препирнята им, Харди протегна ръка през масата и Франи я хвана. Погледна я и видя, че очите й плуват в сълзи. Не я кореше.

— Не мога да остана тук, Дизмъс. Ейб!

Двамата мъже се спогледаха окаяно. Нямаше какво да кажат. Затворът бе реално съществуваща част от живота и на двамата. Щом съдията се разпоредеше, хората в крайна сметка попадаха тук. От гърдите на Харди се откърти въздишка.

— И какво ни остава, Ейб? Какъв избор имаме?

Лейтенантът поклати глава.

— Не зная. Мога да поговоря с приемната да я преместят в АИ.

— Какво е това? — попита Франи. — Аз съм още тук, момчета. Не говорете за мен в трето лице.

— Административен изолатор — обясни й Глицки. — Преди всичко това означава усамотение, по-добра килия. Да си настрана от останалите, което ти е най-необходимо, повярвай ми.

— Сигурно сънувам — обади се Харди.

— Очевидно — продължи Ейб, без да откъсва очи от Франи, — ти си нарушила най-важното правило на съдебната зала: не бива да обиждаш съдията.