Нощем с белите коне

Вежинов Павел

— Обяснявах им един ескуиз! — каза Кишо. — Гениален е, аз сам го измислих тая сутрин. Само че нямам карти, трябва да слушаш много внимателно.

— Слушам! — каза покорно Сашо.

Но не слушаше. Чак сега си припомни, че високото момиче е негова състезателка. Бе я видял веднъж на състезание — правеше импасите против всякаква логика, но винаги много успешно, сякаш гледаше в картите на своите противници. Сега другото момиче му се видя по-хубаво, отколкото можеше да се съди отдалече — бледите му негримирани устни бяха толкова

нежни, сякаш само дишаше с тях. Беше облечено в тъмно костюмче, доста демодирано, но затова пък идеално изгладено. И видът й не беше никак модерен — малко меланхолични очи, малко унило изражение — закъснял романтизъм. Много би й подхождало да държи в ръцете си голяма златна котва, кръст или сърце. Момичето сякаш усети, че го наблюдават, по лицето му мина нервна тръпка.

— Нали е гениално? — попита най-сетне възбудено Кишо.

— Да, поразително! — отвърна сериозно младежът.

— Ди чистиш ас върху ас. Нали? За да си оставиш горе деветката… Не, гениално е…

— Ти забрави да ме запознаеш! — каза търпеливо младежът.

— А, да!

Високото момиче се казваше Донка, тъмноокото — Криста. Откъде-накъде това немско име? Момичето все още изглеждаше малко нервно, изгаси в пепелника току-що запалената цигара.

— Права сте — каза Сашо. — Никак не ви прилича да пушите.

Точно в тоя момент пристигна келнерката. Изглежда че току-що бе постъпила, защото ги изгледа неприветливо. Старите келнерки ги познаваха и обичаха.

— Може ли едно кампари? — запита Сашо.

— Нямаме кампари! — отвърна тя с удоволствие.

— Тогава един сироп. Стига да е студен.

Сиропът се оказа много хубав, но беше грешно да пие човек сироп, като има толкова пари в джоба. След като го изгълта, той предпазливо предложи:

— Знаете ли какво, да отидем до „Панорама“… Сега на верандата е много приятно.

— Знам, че е приятно — каза Кишо. — Ходих веднъж, щяха жив да ме одерат.

— Ще пием само по едно кампари…

— А бе знам аз, влезе ли човек веднъж.

— Ти за себе си пари имаш ли? — попита младежът направо.

— И ние си имаме! — каза някак възбудено Донка. — Моля ти се, Кишо, нека отидем!… Не съм ходила никога там.

— Аз не мога да закъснявам! — каза решително Криста. — Не съм предупредила майка си.

— Нищо, може да изпратим Криста! — предложи Сашо. — Аз съм с кола — прибави той небрежно.

— Не, не ми е удобно сама! — каза Донка. — Там ходят татковите приятели… Друго е, като сме две.

— Знам, че е друго, но…

— Слушай, Криста, ще се обадим на майка ти, ще я кажем, че ще спиш у нас… И друг път си спала.

Момичето стоеше нерешително. И все пак след десетина минути те бяха поели по булеварда. Кишо и Донка вървяха напред, момичето стърчеше с цяла глава над кавалера си, но не беше едра, а просто тънка, приятно тънка, както със симпатия си помисли младежът. До него крачеше на ниските си токчета Криста, лицето

й беше омърлушено.

— Слушайте — каза Сашо, — на мене наистина ми е съвестно. Ако майка ви…

— Вие пък се чудите как да ме изпъдите! — каза недоволно момичето. — Не бойте се, няма да ви досаждам! — Токчетата започнаха да чаткат по-отчетливо по тротоара.

— Че аз нарочно ви амбицирам! — каза младежът. — Кажете ми кой ви измисли това име?

— Самата аз! — отвърна тя троснато. — Защо — и то ли не ви харесва?

— И то… — Младежът се засмя. — И как стана тая работа?

— Ами как?… Всъщност аз се казвам Христина… и понеже името ми… — Тя се запъна.

— Ви се видя доста християнско… И понеже вие сте… — Сега пък той се запъна.

— …комсомолка, активистка и тъй нататък… Съображенията са верни.

— Аз ще ви наричам Христина — каза Сашо.

— Няма да се виждаме повече! — каза троснато момичето. — Вие сте нелюбезен с мене. И се държите като възрастен… А аз не обичам това. Всъщност колко възрастен сте?… Двайсет и шест години? — запита тя презрително.

— Само двайсет и четири — каза младежът. — И то ненавършени. Но хайде да не се караме. Вярно ли, че бащата на Донка е писател?

— Какво чудно? — Тя каза едно име, което Сашо никога не бе чувал. — Не сте ли чели „С Бимбо на Марс“?

— Слава богу, не съм. Бимбо куче ли е?

— Не, маймуна… А марсианците помислили човека за маймуна, а маймуната за човек. И я направили свой цар.

— Доста блудкаво! — измърмори младежът.

— Не толкова, колкото си мислите. Това е сатира!

Като пристигнаха в ресторанта, двете момичета отидоха да се обадят по телефона. Бяха се уговорили, че ще се обади Донка, на нея по-трудно щяха да п откажат. Тя набра номера и зачака.

— Лельо Мария, ти ли си?

— Аз съм, Донче.

— Лельо Марийо, нека Кристи спи у нас тая вечер… Мама и татко днес са на вилата, та ми е малко страшничко да остана сама!

Всъщност лъжата не беше кой знае каква — родителите й наистина бяха на вилата. Оттатък настана кротко мълчание.

— Нека ми се обади Христина — каза гласът. Момичето преглътна и взе слушалката.

— Аз съм, мила майко.

— Това ли е истината, чеденце? Което Донка ми каза?

— Да, мила майко! — отвърна с нетрепкащ ясен глас момичето.

— Откъде се обаждате?

— От външен телефон… Тъкмо сега се прибираме.

— Добре, мойто момиче… Лека нощ.

— Лека нощ, мила майко.

Криста затвори слушалката и въздъхна.

— Сега цялата нощ ще бъда като отровена.

— Защо, не ти ли се ходеше? — запита Донка съчувствено.

— Ходеше ми се, разбира се! — каза момичето. Но не на тая цена.

В ресторанта имаше доста свободни места — и на верандата, и вътре. Но Донка внезапно се заинати — не, на верандата. И щом ще харчат толкова пари, нека поне ги харчат като хората.