Нощем с белите коне
Шрифт:
Академикът замълча. Все още никой не знаеше какво се бе случило в оная страшна нощ. Никой не го бе питал, на никого нищо не бе разказвал. То не бе премерено на никакви везни, не бе го споменал в служебната си биография. Опитваше се да го забрави и бе успял донякъде.
През последните месеци на войната се беше евакуирал в Банкя. Живееше сам в бяла таванска стаичка на една вила, претъпкана с бежанци. Жена му бе избягала на още по-сигурно място — при една приятелка в Чамкория. Бомбардировките бяха престанали, но американските самолети бучеха денем и нощем над тихо го курортно селище. Те
Големият ден дойде някак неочаквано, не така, както си го бе представял. Нямаше ни стрелба, ни барикади, ни намръщени работници, препасани с патрондаши, каквито бе видял из някои съветски филми. Просто някакви прежълтели момчета с червени ленти на ръката тичаха възбудени насам-натам и видимо като че ли нищо не вършеха. Но не беше точно така, защото заеха без бой всички официални учреждения и установиха властта. Наистина около Банкя квартируваха няколко силни войскови части и можеха да ги смажат с един удар. Но не го сториха. Самите войскови части бяха, изглежда, в ръцете на въстаниците, все още нищо не можеше да се разбере. Но сега момчетата с лентите изглеждаха по-уверени, всички бяха въоръжени с нови немски шмайзери. Говореше се, че Червената армия всеки момент може да влезе в София.
Но нощите бяха неспокойни. Щом малкото селище потънеше в тъмнина, и започваха престрелките. Стреляше се навсякъде — из покрайнините, по обраслите с гори възвишения, из самото градче. Може би стреляха войнишките постове, за да се обаждат един на друг. Може би стреляше нощният обход, за да си дава кураж. Може би наистина ставаха и престрелки, защото по цяла нощ се извършваха обиски по квартирите. Как успяваха да свършат толкова работа един участък хора — никак не му беше ясно. Навярно не спяха ни денем, ни нощем. Той минаваше понякога край тая крепост на свободата — едно цивилно момче пред вратата, въоръжено с шмайзер и няколко бомби, това бе всичко.
Измина около една седмица, а съветските войски не пристигаха. Понякога идваха леки коли от София, натъпкани с въоръжени хора, по улиците наставаше оживление. Състоя се дори митинг, но професорът не отиде, макар че беше любопитен какво могат да му кажат момчетата. Хората с червени ленти станаха повече от обикновените граждани, той усещаше, че революцията набира скорост.
Една нощ към десет часа вечерта някой потропа на вратата му. Той усети как сърцето му се сви — кой може да бъде по това време? Обзет от някакво лошо предчувствие, професорът стана и отвори вратата.
На прага стоеше непознат човек, облечен в нова спортна винтяга. Ниско прихлупеният каскет почти прикриваше очите му. Но това, което Урумов видя преди всичко друго, бе червената лента на лявата му ръка с двете букви ОФ. Но в тоя миг дори не можа да си даде сметка какво може да бъде това — надежда или смъртна опасност.
— Здравейте, професоре! —
Едва сега Урумов го позна — беше Кисьов, същият онзи полицейски началник от времето на Блока, който го бе запознал с жена му.
— Ти ли си? — попита Урумов изненадан.
Кисьов само кимна, направи си път с ръка и влезе. После затвори внимателно вратата и свали каскета си.
— Не бой се, не съм компрометиран! — каза той спокойно. — А това тук е за маскировка — показа той лентата си.
— Няма от кого да се боя! — сухо му отговори Урумов.
Кисьов огледа стаята, видът му бе леко разочарован.
— Мислех, че имаш две легла. Къде спи жена ти, като идва насам?
— Тя не идва — отвърна сдържано Урумов. — Сега човек трябва да лети, за да отиде някъде.
Но Кисьов сякаш не го чу, очите му все тъй шареха по обстановката, най-после спряха на малката вратичка до прозорчето.
— Това за балкончето ли е?
— Да, малко декоративно балконче. Доскоро само гълъби кацаха по него, но сега и те изчезнаха.
— Как няма да изчезнат — каза Кисьов и чистите му зъби леко проблеснаха. — Сега всеки има оръжие и стреля с него.
Той мина през стаята, после каза спокойно:
— Слушай, Урумов, налага се да преспя тая нощ у тебе.
Само това не бе очаквал да чуе.
— Защо? — попита той учудено. — Нали не си компрометиран?
— За сигурност — отвърна Кисьов. — Не бой се, ще прекарам на тоя стол. Нямаш ли поне едно излишно одеяло?
— Нямам — отвърна Урумов.
Сега му беше съвсем ясно, че Кисьов се укрива от властта. Иначе за какво ще се маскира с тая лента? Но виновен или невинен — той знаеше много добре, че няма да му откаже убежище. Това беше в кръвта на Урумовци — никога не бяха отказвали помощ на човек в нужда. Дори неговите богати предшественици, цариградски търговци, които живееха главно от милостите на хазната, бяха укривали, както говореха семейните предания, Раковски и още мнозина революционери.
Кисьов седна, без да го поканят — и не на стола, а на леглото. И едва сега започна да разкопчава винтягата си. Много хубава спортна риза, кожено коланче със златна тока. Фигурата му бе добре запазена, кръглото му лице — гладко, бяло и чисто. На Урумов се стори, че двамата мълчаха цяла вечност. Най-сетне Кисьов прекара плътно ръка през косата си, сякаш пробваше какво е останало, и каза?
— Видя ли докъде я докарахме?
— Във всеки случай — не аз! — каза сухо Урумов. — Никога не съм имал нищо общо с немците.
Някакъв инстинкт сякаш му подсказваше да бъде по-внимателен с Кисьов.
— Не си единствен. Както знаеш, аз съм демократ, Урумов, нашата партия има представители е Отечествения фронт. Но лично аз не одобрявам това.
— Защо? — попита късо Урумов.
— Как така защо? Аз знам, че и ти си демократ, макар и в по-широкия смисъл на тая дума. Кажи ми, Урумов, какъв смисъл да отхвърлим една диктатура, за да си нахлузим на врата нова, още по-кървава и кошмарна. Да се спасим от една тирания и да я сменим с друга. Фашисткото варварство ни беше съвсем достатъчно, за какво ни е сега азиатско. Ние сме цивилизовани хора и слава богу живеем е цивилизована страна.