Нощем с белите коне
Шрифт:
— Утре се връщам!… Нещастната ми майчица сигурно ужасно скучае сама. Тя не е свикнала.
Беше понеделник и точно по това време майка й дъвчеше разсеяно в кухничката зле подгрята юфка със сирене. Лицето й беше много умислено. Всичко можеше да се каже за нея, само не, че скучае. Мислите й бяха много горчиви, по-горчиви и от най-загорялото ядене. Не, не скучаеше бедната й майчица, друга по-тежка мъка лежеше на сърцето й.
— Добре — каза леля й. — Утре ще те закарам.
— Мога и сама… С влака.
— Дума да не става! — каза уплашено леля й. — Трябва да те предам жива в ръцете й… Иначе по-добре да ме няма.
Обядваха
— Ама пък време за пътуване! — измърмори недоволно тя.
— Няма ли наблизо плаж?
— Плажове има, но костюми нямаме… Тъй че напред!
Отвориха всички прозорци, задни и предни, и потеглиха, Когато излязоха от града, силното въздушно течение веднага ги охлади. Но маранята трепкаше като жива над нивите, житата прегаряха. Миришеше силно на лавандула, смесена с по-далечния дъх на мента. Хубав, силен, зашеметителен аромат, от който леко й прилоша, както от ментовката във „Варшава“. След десетина минути колата се гмурна в дълбоките сенки на калоферските височини. Шосето тук бе най-стръмно и с най-много остри завои. Но Юлияна караше предпазливо, държеше се плътно до дясната канавка. Пък и имаше защо, от завоите изскачаха от време на време празни самосвали, които караха чакъл от Стряма за някакъв строеж.
Минаха през Калофер, съвсем безлюден в горещия ранен следобед. Само някаква сляпа бабичка потракваше с патерицата си по пустата улица. Излязоха от града. На разклона за гарата имаше бензиностанция, Юлияна погледна танка.
— Не е лошо да налея малко бензин — каза тя.
Бензин имаха да стигнат спокойно оттатък Казанлък. Но щом има удобна бензиностанция на самия път — защо да не налеят?
— Добре, лельо — отвърна разсеяно момичето.
И тия небрежни думи решиха съдбата на всички.
Като приближи бензиностанцията, Юлияна съвсем намали. Там вече бе спрял автовлак с две ремаркета, който гълташе така алчно бензин, че чак се задавяше. Трябваше да се прилепи отзад на опашката. Но каква опашка е това — само автовлакът, ремаркетата не пият бензин, Ръкохватката, пъхната в резервоара, задавено бучеше и хъркаше, бензинът щедро се лееше, Момичето от „Петрол“ дремеше наблизо, отворило в жегата месестите си устни, чакаше автоматът да щракне. Когато новата кола спря отзад, тя бавно се запъти към нея.
— Какъв бензин?
— Деветдесет и три — отвърна Юлияна.
— Ето на оная — единичната помпа! — посочи момичето.
Юлияна трябваше да се върне малко на заден ход, за да заобиколи широкото ремарке. Тя включи и тръгна бавно на заден. При това движение дори не забеляза, че е излязла малко на самото шосе. В момента, в който съзна това и удари спирачката, един самосвал, як и брониран като танк, който слизаше с голяма скорост по стръмнината, внезапно връхлетя върху тях. Чу се съкрушаващ оглушителен трясък, разкъсвай от воя на спирачките.
После всичко утихна.
12
В понеделник следобед, точно по същото време, когато стана катастрофата при калоферската бензиностанция, в института се получи съобщение, което можеше да има много по-съдбоносно значение за човешкия род. Сашо тъкмо се бе приготвил да наобиколи
Заразихме още една мишка? — заяви той. — От група „С“.
— С какво, с хрема ли? — попита сдържано младежът.
— С рак! — каза доволно лаборантът и пъхна под носа му пакет „Арда“ без филтър.
— Мерси — отвърна младежът и добави с едва прикрито раздразнение, — И какво се хилиш, това е рак, това не е трипер!
Лаборантът се обиди, естествено. Хвърли на бюрото резултатите и потегли със смешната си походка към изхода. Тия типове човек не може да ги разбере. Веднъж се радват до бога, веднъж се мръщят — и то на един и същ резултат! — А питат ли го него като стотици и хиляди пъти трябва да казва — „не!“ За какво получава тогава тая заплата, за тоя, що духа? Да, да, да! Пред прага той спря, пусна малко цигарен дим, после с невероятна ловкост го обра с клоунските си устни.
— Защото май че има още една болна! — прибави той злорадо. — От група „С“, сега тъкмо обработвам резултатите…
— Ще чакам! — каза Сашо. — Докато ми ги донесеш!
Лаборантът излезе. Сашо разтревожено се облегна на писалището. Ама пък злокобна новина! Една заразена мишка — отлично! Две — както и да е. Но три — това може да бъде и катастрофа! След малко той вече седеше на оня отвратителен стол, тапициран с изкуствена кожа, който все така усърдно миришеше на мишовина. И Аврамов се разтревожи. И двамата бяха по ризи, но това не попречи на потните им гърбове да залепнат на облегалките.
— Както казва народът — много хубаво не е за хубаво! — изсумтя мрачно Аврамов. — А ако се заразят всички мишки — какво ще означава това. Навярно, че ги заразява ензимът.
— Все още не означава — отвърна младежът колебливо. — Може да значи също, че случайно сме улучили оптималните условия за взаимно заместване.
— Не знам! — вдигна рамене Аврамов. — Мен ме е страх. Ако излезе вярно първото ни предположение — просто ужас!… Все едно върху светът да се тръснат сто чуми наведнъж, И дори по-страшно…
— Ами щом не са се тръшнали досега…
— Ама ти почваш наистина като Азманов! — каза раздразнен Аврамов. — А всъщност никой не знае откъде точно може да дойде белята!
— И все пак злият дух е все още в бутилката — отвърна Сашо. — И дори знаем коя е тя!
— Знаем, знаем! — мърмореше мрачно Аврамов. — Но не можем като някои конспиратори да я глътнем.
Аврамов се обади в лабораторията да работят, докато получат резултат. Само излишните хора да си отидат, като свърши работното време. А те двамата останаха да чакат в директорския кабинет, все така изпотени и неспокойни. Да имаше поне някакво разхладително питие, изстуден сок от грейпфрут например, само с няколко глътки джин. Сашо сякаш виждаше как чашата се запотява в ръката му, но това ни най-малко не го утеши, Сега и двамата приличаха на хора, които чакат зад стените на бокса резултат от съдбоносна операция. Но на операционната маса бе проснат не някой свако, не някоя стринка дори, а самото човечество, Най-сетне към шест часа пристигна лаборантът смешник. Изглеждаше полуусмихнат, полууплашен, усмивката му се бе изкривила като ченгел.