Ново преселение

Вазов Иван Минчов

Аз останах слисан и дълбоко замислен подир Нягуловото излизане. Тези безконечни преселвания от място на място в продължение на четиринайсет години бяха напечатани с някаква фаталност. Както на легендарния Скитник-евреин, съдбата беше викала Нягулу: „Върви, върви!“ И той беше вървял. Клетите хора! Всеки етап, който е правила

българската история през този срок, е бил ознаменуван за тях с едно преселение. И катастрофите, и радостните дни в нашия политически живот бай Нягул ги е плащал с едно разорение, с едно бягство. Аз си мислех, че съдбата на това семейство е съдбата на хиляди други семейства тракийски, които до днес не могат да си найдат безбедно пристанище, печални уломки от историческите бури у нас. Аз го гледах сега как благо и приветливо посрещаше мющериите си. Никой не би подозрял под благодушната му физиономия толкова претърпени патила. Той задушаваше тежките си мисли и спомени, понеже имаше нужда не от тях, а от енергия и труд, за да доизкара честно своето скиталческо съществуване. През толковато грижи и бедствия той беше запазил добродушния хумор на простия българин и разговорът му, безизкуствен, посипан с духовити пословици, докарваше неизказано благодарение на оня, който го слушаше. И жена му беше разбрала добре призванието си — тая бивша клисурска чорбаджийка, сега кръчмарка в ючбунарските блата. Тя не по-малко от Нягула се видеше твърда и философка в превратностите на съдбата. Аз чувах ясното й, почти младежко чуруликане към мющериите, размесено с весел смях. Тези хора извикваха съчувствие. Куражът облагородява страданието, то му привлича не само съболезнование, но и уважение.

Честните клисурци, като се освободиха, дойдоха пак при мене. Аз се готвех да стана.

— Не, чакайте и ние да ви почерпим… Ние, като тракийци… Много ми стана драго… Донес, Йовке, пак от старото, и за тебе

си вземи една чаша!

Ние се чукахме приятелски и пихме.

— Сега, слава богу, добре сте? — попитах аз.

— Нека да кажем „добре“, господине. Ами голички сме още. Нали знаеш? „Камък, дето се търкаля, мъх не хваща.“

— Откога сте отворили кръчмата?

— Има една година и къщичката тучка е моя. Аз най-напред бях в София, бях си купил след три години трудене една турска къщурка при Шарения мост, но прекараха линията през нея, та я взеха за улица и тогава още едно преселение тука.

Нягул и Нягулица се изсмяха.

— Това е вече последното, слава богу — забелязах аз, като си вземах шапката.

— И аз тъй съм рекъл: оттука крак няма да местя вече, светът да се преобърне. Заповядай…

И Нягул наля пак чашите.

— Ти, Нягуле, голям залък лапни, голяма дума не казвай! — отзова се булка Нягулица засмяна; па се извърна към мене и каза шеговито: — Последното наше преселение, господине, ще бъде на Орландовци 1 само там сме сигурни.

1

Новите софийски гробища са на землището на село Орландовци. Софиянци, когато се шегуват, само с това име ги означават.

— И то не се знае — забележи Нягул; — ако има второ пришествие, и оттам ще се изселяме.

Информация за текста

Източник: []

Набиране: Надежда Владимирова

Свалено от „Моята библиотека“

Последна редакция: 2007-11-08 15:00:00