Остров Тамбукту

Марчевски Марко

Диваците много лесно правеха тия ножове. Като разцепваха от кората на сухо бамбуково стъбло тънки летвички, широки два-три сантиметра и дълги около тридесет сантиметра, те ги изостряха с раковини и ги обгаряха на огъня. Тия примитивни ножове бяха много остри и режеха месото на свинята също като истински.

Надойдоха и жени. Те донесоха много гърнета, някои големи като делвите, в които нашите майки правят пиперница, други - по-малки, като нашите обикновени гърнета. Площадката се изпълни с мъже, жени, девойки и младежи.

Няколко туземци, наредени един след

друг, донесоха на рамене големи кошници, прикрепени към бамбукови стъбла. Кошниците бяха пълни с ямс и таро. Жените веднага се заловиха да чистят ямса и тарото с черупки от миди, докато мъжете режеха месото на свинята на дребни късове и го слагаха върху рогозка, застлана с палмови листа. Когато всичко беше готово, Лахо почна да раздава месото.

– Андо пакеги гена! - извика той и ми даде голям къс месо.

– Олан!

– Габон! - Малан!

Лахо извикваше туземците - мъже и жени - по име и на всекиго даваше парче месо.

Той отдели и за себе си един доста голям къс и каза:

– Лахо, тана биляр бома!

Това значеше: Лахо, главатар на хората от племето бома.

Всеки слагаше в гърне своето парче месо заедно с ямс и таро, наливаше в него вода от бамбукови "бутилки" и го поставяше на огъня да ври.

Луната се показа над далечния хълм. Туземците се изправиха с лице към нея, гледаха я мълчаливо, докато изгря цялата, след това в хор нададоха силен, продължителен вик, който отекна далеч из гората:

– Гена-а-а, о-о-о, и-и-и...

Проехтяха ударите на бурума, разнесоха се и пискливите звуци на свирките от кокосови орехи и бамбукови стъбла. И пак настъпи тишина. Всички мълчаливо чакаха и се ослушваха. Далеч от запад и от изток се чуха същите викове и удари на буруми. Диваците от съседните села също посрещаха изгрева на луната.

Яденето се свари. Туземците изсипаха месото и ямса в черупки от кокосови орехи, по-големи и от най-голямата наша паница, и седнаха да ядат. На мене ми дадоха дървено блюдо, От такова блюдо ядеше и Лахо, и няколко по-стари мъже. Появиха се и делви с кокосово вино. Огънят гореше силно и осветяваше цялата площадка. Златисти отблясъци трептяха по околните дървета.

Отново забиха бурумите, запищяха свирките, започнаха танците и продължиха до сутринта.

Девета глава. Бял човек на брега на океана. Кой се е спасил - Грей или капитанът? Опасенията на племето бома. Враждата между племената бома и занго. Лахо ми предлага да се оженя и да остана при неговото племе. Тръгвам да търся белия човек. Неочаквано откритие

I

Почнах често да посещавам либата орованда - колибата за гости. В сравнение с моята колиба тя изглеждаше като палат. Обикновено отивах привечер. По това време туземците се връщаха от своите градини, където работеха през деня, и идваха при мене на приказки. Най-често идваше тана Лахо. Той така свикна с мене, че почна сам да ме кани по-често да идвам в либата орованда. Понякога в колибата се събираха по десетина души, по-първите хора на селото, разполагаха се на нара и разговорът започваше при светлината на огъня, който

гореше на пръстения под.

Веднъж Лахо дойде разтревожен и ме попита защо не съм доволен от биляр бома - хората от неговото племе. Храната ли не ми харесва, или хората? А може би някой ме е обидил? Казах му, че никой не ме е обидил. Всички се отнасяха към мене приятелски, хранеха ме - какво друго мога да искам от тях? И какво е дало повод на Лахо да мисли, че съм недоволен?

– Ти ходиш в градините на биляр занго - каза главатарят.

И ми обясни, че хората от племето занго, което живеело долу на брега, край залива, няколко пъти ме виждали в своите градини. Защо ходя там? Нима искам да избягам от племето бома и да ида при племето занго? О, племето занго е много лошо. Уин биляр - лошо племе.

Изненадан от това, което чух, аз казах на главатаря, че никога не съм ходил в залива при племето занго и не мисля да ходя. Но той не ми вярваше. Хората от племето занго разправяли, че пакеги гена ходел из техните градини да бере ямс, таро и банани. Пакеги се криел от хората, но те го видели няколко пъти. Жените и децата се страхували от белия човек и не смеели да ходят в градините на работа.

Племето занго е същото, чиито хора ни хвърлиха в океана. Кой може да бъде този пакеги гена, който ходел из градините им да краде таро, ямс и банани? Никой друг освен капитан Стерн. Той беше изкусен плувец - сигурно се е спасил и сега краде плодове от градините край залива, за да не умре от глад.

Ние бяхме седнали на тесния нар пред либата орованда. Слънцето залязваше. Площадката беше потънала в сянка, но по върховете на дърветата още трептяха слънчевите лъчи. Горещината почна да намалява.

При нас дойде старият Габон. Той малко говореше и може би затова всички го уважаваха: племето не обичаше бъбривите хора. Габон извади от торбичката си тънък зелен лист и няколко сухи листа и сви дебела цигара. Запали я от огъня, който гореше в колибата и седна при нас на нара. Той също потвърди, че съм ходел из градините на племето занго.

– Лошо ли е, ако човек си откъсне един пъпеш, за да се нахрани? - попитах го аз.

– Не, не е лошо - отвърна Габон. - Лошо е друго...

– Кое?

– Дето пакеги не иска да живее при нас. Андо иска да иде при биляр занго.

Лахо отново повтори, че "биляр занго уин", биляр занго е враг на биляр бома и ако аз отида при биляр занго, ще стана враг на биляр бома.

Едва сега разбрах тревогите на Лахо и на Габон. Те се страхуваха да не отида при техните врагове.

При нас дойде един младеж. Той носеше клепоухо куче с настръхнала козина, което скимтеше и се мъчеше да се изскубне от ръцете му. Лахо нареди на младежа да ни приготви вечеря. Младежът хвана кучето за задните крака и с всички сили го удари в земята. След това го занесе в селото мъртво.

Слънцето залезе. Изведнъж притъмня. Влязохме в колибата. Лахо сбута главните и огънят пламна. Седнахме на нара. Габон започна да ме уговаря:

– Не ходи при биляр занго. Биляр занго - уин. Арики - уин... Тана Боамбо - уин...