Остров Тамбукту
Шрифт:
– Ще ги хвърля в Голямата вода. Те са опасни. С тях човек може да избие цялото племе.
– Арики не говори като рапуо - упрекна го Боамбо. - Кой ще избие нашето племе? Няма такъв човек. Ще дадем пушките на най-добрите ловци. През време на големия лов те ще убият много кро-кро.
Арики нищо не отговори.
Смит с напрегнато внимание слушаше разговора, без да разбира нито дума, а когато главатарят и първожрецът млъкнаха, той ме попита за какво се карат.
– За твоята черга - усмихнах се аз. Смит се сети каква е работата и веднага донесе една бутилка коняк. Очите на първожреца светнаха.
– Само ще го опитам - промърмори той и надигна бутилката. Конякът весело забълбука в устата му. Като изпи половината, първожрецът подаде бутилката на Боамбо и каза, като облизваше устните си: - Тацири! Пакегите са умни хора. Само едно искам от тях: да ме слушат.
Той покани Смит и Стерн да живеят
Смит засия от радост. Значи, той ще живее под един покрив с Арики! Прекрасно! Той е неизказано признателен на първожреца и в знак на благодарност ще му подари нещо...
Смит се порови в един сандък, извади оттам малко огледалце и една бронзова гривна и тържествено ги поднесе на първожреца.
– Кажете му, че съм му безкрайно благодарен - помоли ме Смит.
– Мога да му кажа само, че сте му благодарен. Но безкрайно - това не мога да му кажа.
– Защо?
– Защото на зангски език няма думата безкрайно. Или ако я има, аз не я зная.
– Жалко, сър... Кажете му тогава, че много съм му благодарен. Макар че то не е едно и също. Или по-добре, че приемам да живея в неговата колиба с голяма благодарност.
– Голяма благодарност - това мога да му кажа. Но знайте, че колкото благодарността ви е по-голяма, толкова по-скъпо ще ви струва.
– Как така? - учуди се Смит.
– Много просто. Колкото повече причини имате да му благодарите, толкова повече подаръци трябва да му дадете.
– Щом е тъй - каза Смит, - кажете му само, че съм му благодарен.
През това време Арики беше закопчал вече лъскавата гривна на крака си и поиска още една бутилка коняк.
– Вие сте прав - каза Смит. - Аз наистина ще трябва по-рядко да изказвам своята благодарност на първожреца.
Все пак той донесе още една бутилка и я бутна в ръцете на първожреца.
Арики пак се напи, започна да пее и да танцува, като тъпчеше на едно място с разперени ръце и навеждаше главата си ту надолу към земята, ту я дигаше нагоре с поглед, обърнат към тавана, докато най-после се строполи на рогозката като безчувствен труп.
Боамбо махна с ръка и излезе. Той явно презираше първожреца и не можеше да го понася.
Смит клекна до своите сандъци и почна да ги проверява дали са заключени добре, а капитанът, излегнат на нара, му се присмиваше. Стерн смяташе, че грижите на Смит са безполезни и глупави. Все едно, туземците ще разграбят имуществото му, колкото и добре да са заключени сандъците. Така мислеше капитанът и подхвърляше хапливи шеги по адрес на плантатора. Но и плантаторът не му оставаше длъжен: и той му отвръщаше с остри думи, и между тях постепенно избухна нова свада.
– Собственик! - мърмореше капитанът. - Такъв сте били и такъв ще си останете до гроб.
– Да, да, аз съм собственик! - зъбеше се плантаторът. - Не го крия, но защо вие, който не държите на собствеността, искате да ме ограбите? Защо искате да делите с мен моето имущество? Не, не! Аз ще изгоря тия сандъци, но нищо няма да ви дам! Нищо!
– Ще ми дадете! - Стерн повиши гласа си. - Ако не ми дадете доброволно, сам ще си взема каквото ми хареса. И ще направя това, преди диваците да са разграбили всичко. Още сега! Да-да, още сега! - Той стана от нара и тръгна към Смит.
– Опитайте се! - изръмжа плантаторът и като се изправи пред сандъците и чувалите, зае войнствена поза. - Опитайте се, сър!
Смит беше станал неузнаваем. Тънките му устни бяха се изкривили в болезнена гримаса, лицето му беше потъмняло от злоба, стоманеносивите му очи гледаха мрачно и заплашително. Съзнанието на собственика, с което бе просмукано цялото му същество, се прояви открито и грубо. Вероломното му поведение не ме изненада, но все пак ме учуди: плантаторът беше прекалено много разярен за вещите си, които се изплъзваха от ръцете му в един момент, когато животът му все още беше в опасност и зависеше от добрата воля на първожреца. А първожрецът се съгласи да го допусне на острова само заради вещите, които Смит искаше на всяка цена да запази за себе си.
Аз застанах между двамата, хванах под ръка капитана и го отведох настрана.
– Омръзна ми да ви слушам - казах им аз. - Това на нищо не прилича. Дори и диваците ще ви се смеят...
– Аз няма да позволя на слугите си да ме ограбят! - гневно извика плантаторът, като ме стрелна враждебно с очи.
Трепнах като ударен с камшик. С какво право тоя тип още ме смята за свой слуга? Не, аз не съм му слуга, а спасител! Това ли е неговата благодарност! Той още не беше излязъл на острова, а вече показваше мръсните си рога на собственик и господар. Забравя, че Тамбукту не е Кокосовите острови. Сега той зависи от мен, а не аз от него и няма да му позволя да ме третира като свой слуга.
– Вие сте непоправим глупак и
Смит изведнъж се сепна, загледа ме като втрещен, искаше да ми каже нещо, но аз бързо излязох от колибата и захлопнах силно вратата след себе си.
Тръгнах напосоки по една пътека през гората. Бях разстроен. Имаше нещо унизително и обидно в думите на плантатора, което ме засегна дълбоко. Имаше нещо противно и оскърбително в отношението му към нас. И всичко това заради тия проклети сандъци и чували! Заради удобните меки столове, заради пухените дюшеци, заради захарта и ориза, заради коняка и виното... Когато всичко това потъне в гърлото на плантатора и той остане с празни ръце като нас с капитана, тогава той сигурно ще престане да ни натрапва своето фалшиво превъзходство на господар и ще стане друг човек. Да, аз бих могъл да му помогна в това преобразяване. Това никак не беше трудно: достатъчно беше да събера туземците и да им кажа, че в моята колиба има много неща, които те трябва да поделят помежду си. И само за един час от сандъците и чувалите на Смит и помен няма да остане. Но аз никак не бях сигурен, че това е най-доброто, което трябваше да направя. Не, ние трябва да запазим много неща от имуществото на Смит за себе си. Преди всичко трябва да запазим от разграбване сандъците с дърводелските инструменти, които жителите на острова не биха могли да използуват без наша помощ. С тия сечива ние бихме могли да създадем известни удобства - и за нас, и за цялото племе. Ще направим големи лодки с платна, ще построим по-хубави колиби, дори и малки удобни къщички с прозорци, веранди и солидни врати. Трябва да запазим пушките, за да ходим на лов за дивеч поне докато се свършат патроните. Така по-често ще имаме месо в нашите онами. Какво друго? Да, ще научим хората по-добре да обработват земята с железни лопати и мотики, каквито също имаше в сандъците на Смит. Какво още? В два сандъка имаше нов разглобен банциг за рязане на дъски. Ще издигнем бент на близката река, ще направим обикновен воденичен долап и ще имаме механизиран гатер с постоянна двигателна сила. Ще нарежем дебели дъски от тиково дърво и ще направим една гемия. Ще се опитаме да напуснем острова и да стигнем до най-близкото пристанище. Но кое беше най-близкото пристанище и къде се намираше, това никой не би могъл да ни каже. Ние дори не знаехме къде точно се намира остров Тамбукту, защото секстантът и таблиците, с които моряците определят местонахождението на корабите с точност до няколко метра, бяха потънали заедно с кормчията. Не бяхме сигурни и в стария испански географ, който твърдеше, че остров Тамбукту се намира на 84 градуса източна дължина и на 7 градуса южна ширина, защото през време на Магелан измерванията не са били точни, както сега. Наистина, когато ни залюля ураганът, ние се намирахме на 85 градуса източна дължина и на 6 градуса южна ширина - значи, на стотина километра североизточно от остров Тамбукту. Но на тия цифри, колкото и да бяха точни, ние не можехме да се уповаваме след урагана. Както е известно, такива силни урагани в Индийския океан като този, който ни връхлетя, отнасят корабите на стотици километри от мястото, където са ги настигнали. Никак не бе чудно, ако ураганът беше отвлякъл и нашата малка яхта стотици километри далеч от мястото, където се намирахме, преди той да се появи. При това объркано положение само едно беше сигурно: ние се намирахме приблизително между 80 градуса източна дължина и 10 градуса южна ширина, а това значи една окръжност с диаметър от хиляда и сто километра. Сигурно беше също, че най-близката суша до Тамбукту е остров Ява - може би хиляда, а може би две хиляди километра на изток оттук. Така или иначе, с една солидна гемия при попътен вятър ние бихме могли да стигнем до Ява, а оттам човек може да иде в Европа само за две седмици, разбира се, ако има пари за големите океански параходи. Аз нямах пари, но бих могъл да постъпя на работа в някой параход, който пътува от Ява до някое европейско пристанище. Ако това не ми се удаде, бих могъл да работя в някое явайско пристанище, докато спестя нужната сума за билет. Но за да постигнем всичко това, трябваше най-напред да направим здрава гемия, а това никак не беше лесно. Нито капитанът, нито Смит, нито пък аз бяхме способни за такава работа. Най-много бихме могли да направим една голяма лодка с рогозки вместо платна. Но пътуването с такава лодка през Индийския океан е много рисковано. Тук бушуват такива бури, че и океански кораби загиват понякога, а какво остава до една лодка. Не, никой от нас не би се решил да седне в такава черупка и да тръгне към сигурна смърт. Едно корабокрушение претърпяхме - стига ни толкова...