Остров Тамбукту
Шрифт:
– Нима не се сещате, сър?
– Не.
– Е, добре, тогава позволете ми да ви задам един въпрос: На кого ще продадем бисерните миди и скъпоценните бисерни зърна? На туземците? Но те не ги ценят. Ето аз получих тоя едър бисер само за една пура. Ако туземецът имаше повече бисери, той би ги дал за същата тая пура. Бисерът струва много пари само в цивилизованите страни, които ние никога няма да видим...
Капитанът млъкна замислен. Смит, напротив, се оживи и каза с упрек:
– Махнете тия черни мисли от главата си, Стерн! Аз съм напълно
– Иска ми се да вярвам, но не мога - въздъхна капитанът. - Нашето завръщане зависи от случая. Ние можем да напуснем острова само ако мине оттук някой кораб.
– А защо да не си направим една гемия? - попита Смит. - Имаме достатъчно инструменти, пък и диваците ще ни помогнат.
– Невъзможно - завъртя глава капитанът. - Да направим гемия - това не е по силите ни. Нужен ни е най-малкото един добър дърводелец, а ние го нямаме.
– А какво ще кажете за една голяма платноходка? Нима и нея не бихме могли да направим? Капитанът помисли и каза:
– Платноходка - да, това може... Но аз не бих се решил да тръгна с платноходка през Индийския океан.
– Вие ли говорите това, Стерн? Вие, старият моряк?!..
– Да, стар за съжаление - тежко въздъхна капитанът. - Ако бях по-млад, сигурно бих се решил.
– И сега ще се решите - насърчи го Смит. - Трябва да опитаме всички възможности. Особено ако открием бисерни миди. Тогава на всяка цена трябва да се върнем в Англия, а след това отново ще дойдем тук, но вече подготвени. Искате ли да ви кажа какво мисля, Стерн? Мисля... не, не, по-право предчувствувам, че ще стана прочут като моя прадядо капитан Раг, когото злонамерени драскачи незаслужено опетниха. Крал на бисерите - как хубаво звучи това! - примигна плантаторът и продължи унесено: - Тогава нека се пазят лондонските акули! Аз ще ги глътна заедно с банките и фабриките им и тоя ден ще бъде най-щастливият в моя живот.
– Лошото е, че бисерните миди живеят на морското дъно, откъдето мъчно ще ги извадим - каза капитанът. - Все пак ще се опитам... И тъй, да вървим! Трябва да вземем някои неща от колибата.
Отидохме в колибата на Смит и Стерн. Досега аз не бях влизал в нея и много се изненадах, като видях как комфортно бяха се наредили двамата англичани. В ъгъла имаше две пружинени легла, покрити с меки одеяла и с мрежи за москити. Нарът, и подът бяха постлани със скъпи килими, край стените бяха наредени меки кожени фотьойли, по средата - маса с няколко стола, а в дъното бяха струпани един върху друг много чували и сандъци.
– Изглежда, че сте с кътали доста неща от яхтата - казах аз на плантатора.
– А защо не? - отвърна той. - Скътах някои полезни неща и мисля, че съм постъпил разумно.
– Не се ли страхувате, че туземците могат да ги задигнат?
– О, не! Арики обяви
– А за колко време ще му стигнат вашите запаси? - попитах аз.
Плантаторът ме погледна изпитателно, след това се усмихна пресилено и на свой ред попита:
– Искате да знаете колко коняк и цигари имам още?
– Да.
– А защо се интересувате? И на вас ли ви се пие коняк?
– О, не, бъдете спокоен! Бих искал да зная няма ли да напоите Арики и неговите приятели.
– Арики да, но неговите приятели - никога! - заяви Смит.
– Дайте ми едно дълго въже - обърна се Стерн към плантатора и прекъсна нашия разговор. - Преди да се спусна на морското дъно, трябва да измеря дълбочината. Ще ми трябва и една торба за мидите.
– Дадено, Стерн - с готовност се отзова Смит и като се порови из един сандък, подаде на капитана въже и торба.
– А сега не е зле да му ударим по един коняк - намигна ми капитанът.
Смит донесе една бутилка коняк и три чаши.
– Да, случаят е особен и заслужава да се почерпим - каза той. - И тъй, наздраве! За успеха на нашето дело!
– За бъдещия крал на бисерите! - дигна чашата си капитанът и се чукна с плантатора, който се усмихна доволен. - А вие няма ли да пиете? - попита ме той, след като видя, че отказах да взема своята чаша.
– Не, предпочитам една пура, ако мистър Смит няма нищо против...
– Разбира се! - рече плантаторът и ми поднесе кутията с пурите.
II
Взехме въжето и торбата и отидохме в малкия залив. Беше обед и слънцето сякаш гореше над главите ни. Седнахме в една лодка, минахме през тесния канал и навлязохме в големия залив. Капитанът върза с въжето един доста тежък камък, който беше взел от брега, и го спусна във водата. След това измерихме дълбочината - беше дванадесет метра.
– Доста е дълбоко, но ще се опитам - каза капитанът, като се съблече. - Камъкът е тежък, бързо ще ме отнесе на дъното, но не гарантирам, че ще изляза. Ако не се върна, не ви съветвам да ме търсите: акулите ще се погрижат за мене.
– Без шеги, Стерн - казах аз разтревожен. - Внимавайте, защото тук наистина има акули.
– Акулите не обичат миризмата на коняка и бягат от нея като дявола от тамян - засмя се капитанът. - Но мистър Смит го пести за първожреца и ми даде само една чашка.