Отмъщение от отвъдното
Шрифт:
Трийсет и четвърта глава
Избери бойното поле, така ме бе посъветвал Ъпстийн. Избери мястото, където ще се изправиш срещу тях. Можех да избягам. Можех да се скрия и да се надявам, че няма да ме намерят, но досега винаги ме бяха намирали. Можех да избера да се върна в Мейн и да се изправя пред тях там, но как щях да спя, боейки се, че всеки момент може да дойдат да ме потърсят? Как щях да работя в „Мечката“, знаейки, че присъствието ми там излага другите на опасност?
Затова говорих с Ъпстийн, после говорих с Ейнджъл и Луис и избрах мястото, където да проведа битката.
Щях да ги подмамя при себе си и да приключим всичко бързо.
Погребаха
Джими беше погребан в гробището „Свети кръст“ в Тилдън редом до майка си и баща си. По-голямата му сестра, която живееше в Колорадо, беше най-близката му роднина. Беше разведена, затова стоеше до гроба заедно с трите си деца. Един от тях беше Франсис, който бе дошъл да ме пази през нощта на убийствата в Пърл Ривър, Сестрата ронеше сълзи за брат си, когото не бе виждала от пет години. Свиреше военен духов оркестър, никой не каза лоша дума за Джими, въпреки че новината, издълбана в тялото му, вече бе станала всеобщо достояние. Някои може би щяха да шушукат впоследствие, но не днес. Днес Джими щеше да бъде запомнен като полицай, като обичан полицай.
И аз бях там, пред очите на всички, защото знаех, че ще наблюдават с надеждата да се появя. Смесих се с тълпата. Говорих с онези, които познавах. След погребението отидох в бар „Донахю“ с мъжете, които бяха служили рамо до рамо с Джими и с баща ми. Разказвахме си истории за двамата, те споделиха неща за Уил Паркър, които ме накараха да го обикна още повече, защото и те на свой ред го обичаха. През цялото време гледах да не оставам сам. Внимавах какво пия, макар да създавах впечатлението, че съм изпил толкова бири и шотове, колкото и останалите. Лесно ми беше да се преструвам, защото те се занимаваха повече със себе си и не ми обръщаха особено внимание, макар да бях добре дошъл в компанията им. Един от присъстващите, бивш сержант от Грисдорф, ме попита за слуховете дали има връзка между смъртта на Мики Уолас и случилото се с Джими. За известно време се установи неловко мълчание, но един червендалест полицай с боядисана черна коса се намеси:
— Боже, Стиви, сега не му е нито времето, нито мястото! Хайде да пием, за да си спомним и за да забравим!
И моментът отмина.
Забелязах момичето малко след пет следобед. Беше слаба и красива, с дълга черна коса. В сумрака на бара изглеждаше по-млада и барманът току-виж й поискал личните документи, когато си поръча бира. Забелязал я бях на гробището да оставя цветя на един гроб недалеч от този на Джими. Видях я отново след погребението да върви по Тилдън, но имаше и толкова много други хора, а и я забелязах повече заради външността й, отколкото от подозрителност. А сега седеше в „Донахю“, хапваше си салата с отворена пред нея върху бара книга и седнала пред огледалото, за да вижда какво става наоколо. Стори ми се, че я улових на няколко пъти да поглежда към мен. Може би не беше нищо важно, обаче когато отново улових погледа й, тя ми се усмихна. Подканящо или поне така изглеждаше. Очите й бяха много
Грисдорф също я забеляза.
— Момичето те харесва, Чарли. Хайде, върви, ние сме възрастни. Младите трябва да живеят вместо нас. Ще ти пазим палтото. Боже, сигурно умираш от жега. Свали го, синко.
Изправих се и залитнах.
— Не, приключих — казах. — Пък и изобщо не съм във форма. — Ръкувах се с всички и оставих на масата петдесетачка. По едно от най-доброто за моя старец и за Джими.
Разнесоха се одобрителни възгласи и аз си тръгнах, залитайки. Грисдорф протегна ръка да ми помогне.
— Добре ли си?
— Не съм ял почти нищо — казах. — Глупаво от моя страна. Ще помолиш ли бармана да ми извика такси?
— Разбира се. За къде?
— Бей Ридж, „Хобарт Стрийт“.
Грисдорф ме изгледа странно.
— Сигурен ли си?
— Да, сигурен съм. — Подадох му петдесетте долара. — И поръчай уискито, така и така ще ходиш до бара.
— Искаш ли едно за из път?
— Не, благодаря. Ако изпия още едно, просто ще се просна на земята.
Той взе парите. Облегнах се на една колона и го проследих с поглед. Видях го да вика бармана и чух част от разговора им от мястото си. В бара не свиреше музика, а навалицата след работа още не бе започнала да се стича. Ако аз чувах какво си говорят на бара, чуваха го и всички останали.
Таксито пристигна десет минути по-късно. Момичето вече си бе тръгнало.
Таксито спря пред предишната ми къща. Шофьорът погледна към плющящата на вятъра полицейска лента, ограждаща местопрестъплението, и попита дали искам да ме изчака. Посрещна отказа ми с облекчение.
Нямаше ченгета, които да наблюдават къщата. При нормални обстоятелства щеше да има поне един полицай на пост, който да охранява местопрестъплението, но тук обстоятелствата не бяха нормални.
Заобиколих къщата отстрани. Портата на задния двор бе вързана с хлабава верига, но катинар нямаше, беше само проформа. Вратата на кухнята имаше нова ключалка и резе, но я отворих веднага с малкия електрически инструмент, който ми беше дал Ейнджъл. Бръмчеше силно в тишината на късната вечер и когато влязох в къщата, забелязах, че наблизо светва прозорец. Затворих вратата и почаках, докато светлината угасна и мракът стана още по-плътен.
Пуснах фенерчето си, което бях увил с маскировъчно тиксо, за да не привличам внимание, ако някой погледне към задната част на къщата. Знакът на Анмаел беше изтрит от стената, сигурно за да не може някой свръхлюбопитен репортер да го снима. Положението на тялото на Мики Уолас все още беше очертано с тебешир и по евтиния линолеум имаше петна от кръвта му. Лъчът на фенерчето ми се плъзна по кухненските шкафове, по-модерни от другите от времето, когато живеех тук, но също така по-евтини и по-нестабилни, по газовата печка, която не бе свързана с тръбата. Единствената друга мебел беше дървен стол, боядисан в отвратително зелено, до далечната стена. В тази стая бяха умрели трима човека. Никой повече нямаше да живее тук. Най-добре би било къщата да се събори и да се построи отново, но едва ли щеше да стане при сегашното положение. Така че постройката щеше да продължава да се руши и в деня на Вси светии децата щяха да се предизвикват едно друго да изтичат в двора и да го дразнят призраците.
Само че понякога призраците преследват не места, а хора. И в този момент разбрах защо се бяха върнали привиденията на съпругата и на дъщеря ми. Мисля, че се досетих още в мига, когато узнах, че тялото на Уолас е било намерено тук, и усетих, че сигурно не е бил сам и безутешен в последните си мигове, че каквото и да е видял или да си е въобразил, че е видял в къщата ми в Скарбъро, то му се е явило тук под различна форма. Долових някакво очакване в къщата, докато прекосявах кухнята, а когато докоснах бравата на вратата, пръстите ми изтръпнаха, сякаш през тях бе преминало електричество.