Патрик Ротфус Името на вятъра

Unknown

— Те не бяха крадци — прекъснах я аз. — Бяха наети да ме убият.

Деви ме погледна скептично. Дръпнах края на ризата си, за да й покажа превръзката си.

— Говоря сериозно. Мога да ти покажа къде ме поряза единият от двамата, преди да успея да се измъкна.

Тя се намръщи, изправи се и заобиколи бюрото от другата страна.

— Добре, покажи ми.

Поколебах се, но след това реших, че е по-добре да изпълня желанието й, тъй като трябваше да й поискам някои услуги. Свалих ризата си и я оставих върху бюрото.

—

Тази превръзка е мръсна — каза тя, все едно с това я бях обидил лично. — Махни я.

Тя отиде до един шкаф в задната част на стаята и се върна с черна докторска чанта и леген. Изми ръцете си и след това погледна страната ми.

— Дори не си го зашил? — невярващо каза тя.

— Бях доста зает да бягам и да се крия цяла нощ.

Тя не обърна внимание на думите ми и започна да почиства ребрата ми със спокойна ефективност, която ме наведе на мисълта, че е учила в Медика.

— Раната е мръсна, но не е дълбока — каза. — На някои места острието дори не е пробило кожата — тя се изправи и извади няколко неща от чантата си. — Все пак ще трябва да се зашие.

— Щях и сам да го направя — заоправдавах се аз, — но…

— … но си идиот, който дори не си е направил труда да почисти раната си както трябва — довърши тя вместо мен. — Добре ще се наредиш, ако се инфектира.

Тя приключи с почистването и изми ръцете си в легена. — Искам да знаеш, че правя това само защото имам слабост към хубавите момчета, слабоумните и хората, които ми дължат пари. По този начин защитавам капиталовложението си.

— Да, госпожо — поех си дълбоко въздух, когато тя ме намаза с антисептик.

— Мислех, че ти не кървиш — сухо каза тя. — Още една легенда се оказа невярна.

— Като говорим за това — опитвайки се да се движа колкото мога по-малко, се протегнах, извадих една книга от пътната си торба и я сложих върху бюрото й. — Връщам ти екземпляра на „Размножителни навици на обикновените дракуси“. Беше права, гравюрите са много добри.

— Знаех си, че ще ти хареса.

Настъпи мълчание, когато тя започна да зашива раната ми. Когато заговори отново, в гласа й не беше останала почти никаква закачливост:

— Наистина ли тези мъже бяха наети да те убият, Квоте?

— Имаха търсещ компас и мои косми — кимнах аз. — Така са узнали, че съм червенокос.

— В името на бога и неговата дама, това няма ли да накара Килвин да побеснее? — Тя поклати глава. — Сигурен ли си, че не са били наети просто да те сплашат? Да те поступат малко, за да те научат на по-добри маниери? — Тя спря да ме шие и вдигна поглед към мен. — Нали не си бил толкова глупав да заемеш пари от Хефрон и момчетата му?

Поклатих отрицателно глава.

— Ти си единственият ястреб, който ме дебне, Деви — усмихнах се аз. — Всъщност това беше причината да се отбия днес…

— А аз си помислих, че просто искаш да се насладиш на компанията ми. — Стори ми се, че

долових нотка на раздразнение в гласа й. — Нека първо да приключа с това — каза тя и се върна към шиенето.

Обмислих внимателно думите й за момент. Високият мъж беше казал „да приключваме с него“, но това можеше да означава няколко различни неща.

— Възможно е да не са се опитвали да ме убият — бавно признах аз. — Въпреки това той имаше нож. Не ти е нужен нож, за да набиеш някого.

— И на мен не ми е нужна кръв, за да накарам хората да уреждат сметките си — изсумтя Деви. — Но това със сигурност помага.

Помислих и върху това, докато тя стягаше последния шев и започна да ми слага чиста превръзка. Може би наистина просто се бяха опитали да ме пребият. Нещо като анонимно съобщение от Амброуз да внимавам как се държа. Може би беше просто опит да ме уплаши. Въздъхнах, като се опитах много-много да не мърдам.

— Иска ми се да мисля, че наистина е било така, но, честно казано, много не ми се вярва. Мисля, че искаха да ме очистят. Това ми подсказва интуицията.

Изражението й стана сериозно.

— В този случай ще разпространя слуховете — каза тя. — Не съм сигурна за частта, свързана с избиването на кучетата им, но ще пусна няколко клюки, така че хората да се замислят два пъти, преди да се захващат с такава работа. — Тя се засмя гърлено. — Всъщност след миналата нощ те вече биха се замислили два пъти. Това ще ги накара да се замислят три пъти.

— Благодаря ти.

— Не е кой знае какво затруднение за мен — каза тя небрежно, изправи се и приглади плата на коленете си. — Малка услуга в помощ на приятел.

Тя уми ръцете си в легена, след това нехайно ги избърса от ризата си.

— Да чуем сега — каза тя с внезапно делово изражение, докато сядаше зад бюрото.

— Трябват ми пари за бърз кон — рекох аз.

— Града ли ще напускаш? — Тя повдигна русите си вежди. — Никога не съм мислела, че си човек, който бяга.

— Не бягам — казах аз. — Но трябва да измина определено разстояние. Сто и петнайсет километра до ранния следобед.

Очите на Деви леко се разшириха.

— Кон, който да може да измине това разстояние за толкова време, ще струва доста скъпо. — Защо просто не купиш пощенски талон не сменяш конете със свежи по целия път? Ще бъде по-бързо и по-евтино.

— Там, където отивам, няма пощенски станции. Нагоре по реката и след това нататък към хълмовете. В едно малко градче, наречено Требон.

— Добре — каза тя. — Колко ти трябват?

— Ще ми трябват пари да купя бърз кон, без да се пазаря. И освен това за квартира, храна и може би подкупи… Двайсет таланта.

Тя избухна в смях, след това възвърна спокойствието си и потри с ръка устата си.

— Не. Съжалявам, но отговорът е не. Имам слабост към очарователните млади мъже като теб, но това не е мой проблем.