Патриотични игри
Шрифт:
— Още един! — каза по радиото Фонтана. Някакъв микробус навлезе в лявото платно на шосето и принуди шофьора на един понтиак да натисне спирачка. — Хайде да ги спипаме. — Те бяха млади офицери и въпреки че щатската полиция не определяше норми за глоби на служителите си, в което хората се съмняваха, един от сигурните начини за повишение е човек да пише много фишове. По този начин се осигуряваше безопасността по пътищата, а това беше целта на щатските полицаи. И двамата не се радваха да пишат фишове, но далеч по-малко обичаха да се занимават с тежки катастрофи.
— Добре, аз вземам поршето.
—
Оказа се далеч по-трудно, отколкото може да си представи човек. Най-напред трябваше да засекат скоростта на колите, за да определят с колко над допустимата скорост се движат — разбира се, колкото по-голямо беше нарушението, толкова по-голяма щеше да бъде глобата, — след това да ги настигнат, да включат светлините и да ги накарат да спрат. И двете коли бяха на около двеста метра пред тях.
Кати отново погледна часовника си. Беше успяла да съкрати почти десет минути от времето си за пътуване. След това провери задното огледало за полицейски коли. Не искаше да я глобяват. Не се виждаше нищо подобно на полицейска кола — само обикновени леки коли и камиони. Намали скоростта, когато приближи към моста над река Севърн, където движението беше по-натоварено. Позамисли се дали да се премести в лявото платно, но се отказа. Понякога й беше трудно да се върне в дясното поле навреме, за да се отклони по изхода за шосе 2. До нея Сали протягаше врат както винаги, за да вижда над таблото, и играеше със закопчалката на колана. Този път Кати не й каза нищо, а огледа околните коли и отпусна газта.
Милър отвори вратата на микробуса само два сантиметра. Другият човек хвана вратата, а той клекна и дръпна затвора на оръжието си.
Полицай Уейвърли отбеляза с огорчение, че вече не може да я спре за превишена скорост, защото тя беше намалила, преди той да успее да я засече. Намираше се на стотина метра зад нея. Но Фонтана можеше да глоби шофьора на микробуса за неправилното преминаване в другото платно и все пак щяха да глобят поне единия от двамата. Уейвърли погледна в огледалото. J-19 го настигаше и почти се изравни с него. Видя, че нещо не беше наред със синия микробус. Страничната врата сякаш не беше както трябва.
— Сега! — извика Алекс.
Кати Райън забеляза, че някакъв микробус се изравнява с нея отдясно. Хвърли му небрежен поглед и забеляза, че страничната врата се плъзга назад. Вътре беше клекнал някакъв мъж и държеше нещо. Ужасена, тя разбра. Заби спирачката миг преди да види белия пламък.
— Какво! — Уейвърли видя тридесетсантиметров пламък отстрани на микробуса. Предното стъкло на поршето стана матово и колата се занесе настрани, изправи се, а след това се удари в бетонния мост със скорост над осемдесет километра в час. Колите и в двете платна веднага спряха. Микробусът продължи да се движи.
— Лари, изстрели, изстрели от микробуса! Стреляха в поршето! — Уейвърли включи светлините и рязко натисна спирачката. Колата се занесе и за малко не се блъсна странично в разбитото порше. —
— Преследвам го — отговори Фонтана. Изведнъж осъзна — пламъкът означава само, че стрелят с някакъв автомат. „Майчице!“ — помисли си той.
Уейвърли гледаше към поршето. От задния капак, където се намираше двигателят, се вдигаше пара.
— Тук J-30, Анаполис, офицер докладва за стрелба, изглежда, с автомат и нещастен случай с нараняване. На запад по шосе №50 на моста на река Севърн. Нараняването е сериозно. J-19 преследва другата кола. Очаквам отговор.
— Прието — обади се диспечерът. „Какво по дяволите…“ Уейвърли грабна пожарогасителя си и изтича до разбитата кола. Навсякъде бяха пръснати стъкла и парчета метал. Двигателят, слава богу, не гореше. Провери пътниците.
— О, Господи! — Върна се тичешком обратно при колата си. — J-30, Анаполис. Повикайте пожарната. Офицер иска хеликоптер. Сериозно нараняване, две жертви, бяла пълнолетна жена и бяло момиченце. Повтарям — сериозно нараняване в западна посока по шосе №50 на източната страна на моста на река Севърн. Офицер иска хеликоптер, отговорете.
— J-19, Анаполис — обади се след него и Фонтана. — Преследвам тъмен микробус с инвалиден номер Х-шест-седем-седем-две. Движа се в западна посока по шосе №50 след моста на река Севърн. От тази кола стреляха. Офицер иска подкрепа — спокойно каза той. За момента реши да не включва светлините. „Мамицата му…“
— Улучи ли я? — извика Алекс.
Милър дишаше тежко. Не беше сигурен. Не беше сигурен дали я улучи. Поршето беше изостанало точно когато той натисна спусъка, но видя, че колата се удари в моста и подскочи във въздуха като играчка. Нямаше начин да се отърват от този удар. Сигурен беше.
— Да.
— Окей, време е да изчезваме. — Алекс не допускаше чувствата да пречат на работата му. За тази акция неговото движение щеше да получи пари и оръжие. Жалко за жената и детето, но той не беше виновен, че си бяха създали такива врагове.
Диспечерът в Анаполис вече разговаряше по радиото с хеликоптера на щатската полиция. Хеликоптерът „Бел Джет Рейнджър II“ тъкмо излиташе от международното летище „Балтимор“ във Вашингтон, където беше кацнал, за да зареди гориво.
— Разбрано — отговори пилотът на хеликоптера, зави на юг и премести лоста за газта на пълна мощност. Лекарят, който седеше на лявата седалка, се наведе напред, за да смени честотата от 1200 на 5101. По този начин пътната полиция щеше да знае, че хеликоптерът е тръгнал по спешност да спасява някого.
— Полицай J-30, движим се към вас. Пристигаме след около четири минути.
Уейвърли не отговори. Той и двама цивилни разбиваха стъклото на вратата на шофьора с щанга за гуми. Шофьорът и пътникът бяха в безсъзнание, а колата отвътре — опръскана с кръв навсякъде. Уейвърли си помисли, че тя вероятно е красива жена, след като погледна към нея, но главата й беше цялата в кръв. Детето лежеше като счупена кукла наполовина на седалката и на пода. Усещаше стомаха си свит като студена топка. „Още едно мъртво дете — мислеше си той. — Моля те, Господи, не позволявай да умре още едно дете.“