Последното приключение на Авакум Захов

Гуляшки Андрей

— Да — каза Баласчев, като гледаше виновно малките човечета над тоалетните. — Разбирам, за вас тия заведения са келяви храсти, откъдето може да се появи заек.

— Да речем, че е тъй! — кимна снизходително Авакум. — Затова ви моля, капитане, да повикате незабавно дежурните, за да заснемат на лента всичко, което заслужава внимание. Да изследват отпечатъци на пръсти, следи от стъпки, драскотини, а така също и наличие от влакна на тъкани със съответни електро-фотометрични апарати. Аз самият бих могъл да свърша тази работа с моята проста сгъваема лупа, но се боя да не кажат специалистите, че съм изостанал от времето.

Елефтеров и други още преди години ме обвиняваха в изостаналост по отношение на техниката. Елефтеров и други забравят, че за добрия доктор и старата дървена слушалка е нещо и че на лошия диагностик не може да помогне дори най-съвършената електронно-акустична тръба! Всичко зависи от слуха, любезни мои, от слуха! И така, капитане, след като се обадите на специалистите и им напомните, че още в първите часове на деня искам снимки и данни, влезте в радиовръзка с хората, на които е възложено наблюдение, и ме дръжте в известност. Аз ще си бъда в къщи, на улица „Латина“, където с доктор Буков ще ви чакаме за закуска към осем часа.

Той му се усмихна и след строгите думи, казани по повод на тоалетните, усмивката му приличаше на лъч светлина в намръщено време.

— Ще отида лично да изискам резултатите от вчерашния оглед — въодушеви се Баласчев. Той откъсна от бележника си едно листче и го подаде на Авакум. — Това са повиквателните ми. — И като събра токове, попита: — Свободен ли съм?

— Ако ми донесете повече сведения за професора, особено за парижкия му период, няма да се разсърдя! — кимна му Авакум.

Часът беше три и половина.

Продължаваше тихо да вали.

Когато Авакум запали фаровете, пред колата като че ли се люшна една златна мрежа, светът се скри пред очите ми и аз потънах за няколко секунди назад във времето. Едно момче стоеше облакътено на прозореца, взираше се в тъмнината и не можеше да отмести погледа си от уличния фенер, покрай който дъждовните капки прелитаха като захвърлени с шепа златни синци. Момчето гледаше захласнато тази вълшебна гледка, а един топъл глас шепнеше замечтано в душата му Димчовите прочувствени стихове: „Спи градът…“

Спи градът в безшумните тъми, на нощта невярна верен син бродя аз, бездомен и самин, а дъждът ръми, ръми, ръми…

Небеса, небеса, къде остана туй чудно време!

— Е, кой е според тебе похитителят? — попита ме Авакум.

Бяхме излезли на бул. „Девети септември“, чистачките леко поскърцваха по стъклото, ние непрекъснато се гмуркахме в светлите дипли на дъжда. В колата беше топло, скътано, имах чувството, че ако затворя очи, тутакси ще заспя.

— Кой е похитителят? — повтори Авакум.

Разтърках очите си, той седеше до мен, зад волана, а ми се струваше, че гласът му иде кой знае колко отдалеч.

— Похитители са професорът и Кирилков — казах аз.

— Това е версията на Елефтеров. Войн Константинов и Недьо Недев са съучастниците, така ли?

— Може би. Ти имаш ли друга хипотеза?

— Аз нямам никаква хипотеза.

— Невъзможно! — казах аз. — Ти никога не си се движил слепешком и в тъмнина.

Той не отговори.

— Ти имаш

нещо наум, но си мълчиш.

— Много ли си влюбен в Марина? — попита Авакум.

— Как можа да помислиш!

— Искам да кажа: много ли е влюбена Марина в теб?

— Това е друга работа!

— Именно! Това е друга работа. Ха, ха! — засмя се Авакум.

Замълчахме. Завихме покрай Докторския паметник и поехме по булевард „Патриарх Евтимий“.

— Защо одеве се изсмя, когато Марина мина покрай тезгяха с епруветките?

— Изсмях ли се? — попита Авакум.

— Не беше красиво! Жената се смути.

— Сетих се — каза Авакум. — Тази жена направи две странни грешки. Вратата на нейната лаборатория излиза направо в прохода между масите и тезгяха. Вместо да мине направо през този проход, за да стигне до стъкленицата, тя избиколи без всякаква нужда масите и стигна до стъкленицата през прохода между паравана и масата на Войн Константинов. На връщане тя като че ли се досети, че е направила грешка, но много демонстративно тръгна към лабораторията си не по най-късия и естествения за случая път. Изсмях се, защото, когато се обърна, тя потърси погледа ми. Лицето й изглеждаше много разстроено.

— Смутила се е от грешката си — казах аз.

— Може би! — отвърна тихо Авакум.

— Все пак не е трябвало да се смееш! — настоях аз.

— Кой знае! — вече съвсем тихо отговори Авакум. Разбрах, че предизвиквам опасни мисли, и си замълчах.

Към четири без двадесет дъждът секна, превърна се на падащ от небето воден прашец, но затова пък пад улиците започна да се стеле гъста мъгла. Движехме се сред някаква белезникава каша, отпред непрекъснато ни препречваше пътя една бяла стена. Как сред тоя хаос Авакум успяваше да се ориентира, не ми беше ясно. Чак когато слязох от колата и той отвори скърцащата желязна порта, едва тогава разбрах, че сме пристигнали на улица „Латина“.

Посрещна ни едър възрастен мъж по войнишка куртка и със скиорска плетена шапка. Грабна от ръцете на Авакум портативната радиостанция, която беше комбинирана с близкодействуващ радиотелефон, и чевръсто за годините си се понесе за горния етаж. Изглежда, че го биваше в радиосвързочните работи, защото, докато Авакум се събличаше и стъкваше огъня в камината, радиоуредбата беше готова за действие, можеше да приема и да предава.

Дали от умора, или защото времето беше студено и влажно, аз зъзнех и непрекъснато се прозявах. Когато пламъците в огнището запърпориха, Авакум ми предложи креслото си, наметна ме с един свой стар халат и сложи в ръката ми чашка с коняк. Тъкмо бях допрял чашката до устата си и радиоуредбата записука. Часът беше точно четири.

Рапортуваше капитан Баласчев.

Професорът се прибрал в къщи в три и четиридесет. Карал реното си бавно и много предпазливо, просто пълзял. Особено след като Кирилков слязъл и той останал сам.

Кирилков се прибрал в три и тридесет и пет. Войн Константинов — по същото време, пеш. С никого не се срещнал, никъде не се отбил.

В часа три и тридесет и пет Марина се отбила в апартамента на майка си, във високата кооперация до Горнобанската спирка. Там престояла около десет минути. След това слязла, качила се отново в москвича си и потеглила за квартирата си на бул. „Братя Бъкстон“. В момента се движела по бул. „Бр. Бъкстон“ много бавно поради мъглата.