Престъпен експеримент
Шрифт:
Стори му се, че гласът на Кейти идва някъде отдалече. Представи си очите на Ванджи, пълни с ужас и вперени в него. С невероятно усилие изтласка образа й от мислите си и погледна Кейти.
— Госпожа Луис ми каза, че според нея съпругът й е влюбен в друга жена и че тя го обвинила в това. По думите й тя го предупредила, че разбере ли коя е, щяла да превърне живота й в ад. Беше ядосана, притеснена, отчаяна и уплашена.
— А вие какво й казахте?
— Обещах й, че непосредствено преди и по време на раждането ще й бъде предоставено всичко, което ще и помогне да се чувства добре. Казах й, че се надяваме да роди без усложнения бебето,
— Тя как реагира на думите ви?
— Започна да се успокоява. Но после аз реших, че се налага да я предупредя, че след раждането на бебето, ако отношенията между нея и съпруга й не се стабилизират, тя ще трябва да помисли за възможността да прекрати този брак.
— И после?
— Тя се разгневи. Закле се, че никога няма да позволи на съпруга си да я изостави, че и аз, като всички други, съм бил на негова страна. Стана и грабна палтото си.
— А вие какво направихте, докторе?
— Явно нямаше какво повече да направя. Казах й да се прибере, да се наспи добре и да ми се обади на другата сутрин. Осъзнах, че за нея е твърде рано да обсъжда очевидно безспорния факт, че капитан Луис иска развод.
— И тя си тръгна?
— Да. Беше оставила колата си в дъното на паркинга. Понякога ме молеше да я пускам през другата врата, която използвах само аз, за да излезе направо отзад. В понеделник вечерта изобщо не ме попита, а просто излезе от там.
— И повече не ви се обади?
— Не.
— Разбирам. — Кейти стана и отиде до стената с картините. Искаше да накара доктор Фукито да продължи да говори. Той криеше нещо. Беше много напрегнат.
— В понеделник вечерта аз самата бях пациентка във вашата болница, докторе — каза тя. — Претърпях лека автомобилна катастрофа и ме докараха тук.
— Радвам се, че е била лека.
— Да. — Кейти застана до една от картините — „Малък път в Ябу Коджи Атагошита“. — Чудесна е — каза тя. — И е от серията „Сто изгледа от Йедо“, нали, докторе?
— Да. Имате чудесни познания по японско изобразително изкуство.
— Всъщност не. Съпругът ми беше специалист. Някои неща научих от него, освен това имам репродукции от въпросната серия, но тази е просто великолепна. Интересна идея, нали — да се представят сто изгледа от едно и също място?
Той стана бдителен. Стисна устни в сурова непреклонност, но Кейти стоеше с гръб към него и не го видя. После се обърна.
— Докторе, докарали са ме тук към десет часа в понеделник вечерта. Можете ли да ми кажете дали е възможно Ванджи Луис да не си е тръгнала в осем часа, да е останала в болницата и в десет часа, когато са ме докарали в полусъзнание, да съм я видяла?
Доктор Фукито впери поглед в Кейти. Усети как по кожата му започна да пъпли лепкав страх. Направи усилие да се усмихне.
— Не виждам по какъв начин — отвърна той.
Но Кейти забеляза, че кокалчетата му бяха побелели, като че ли насила се задържаше на стола си, за да не избяга, и нещо… гняв или страх… проблесна в очите му.
20
В пет часа Гъртруд Фицджералд включи телефона към телефонния секретар и заключи рецепцията. Нервно набра номера на Една. Отново не отговаряше никой. Без съмнение напоследък Една пиеше все повече и повече. Но тя беше толкова ведър и добър човек. Наистина обичаше всички. Гъртруд и Една често обядваха заедно, обикновено в стола
Гъртруд разбираше потребността на Една да пие. Самата тя не го правеше, но изпитваше същото изгарящо чувство за празнота, когато всичко, което правиш, е да ходиш на работа, а после се прибираш вкъщи и се втренчваш в четирите голи стени. Понякога двете с Една се смееха на разни статии, в които те съветват да се захванеш с йога или тенис, да се запишеш в клуб за наблюдаване на птици или да започнеш някакъв курс. Тогава Една обичаше да казва: „Аз не мога да си кръстосам дебелите крака, камо ли да докосна земята, без да свивам колене. Алергична съм към птици и в края на деня съм твърде изморена, за да си тормозя главата с историята на Древна Елада. Просто ми се иска някъде да срещна добър човек, който желае да се прибира при мен вечер и, повярвай ми, изобщо няма да ме интересува дали хърка.“
Гъртруд беше вдовица от седем години, но поне й оставаха децата и внуците, които се интересуваха от нея, обаждаха й се, а понякога вземаха по няколко стотачки назаем. Хора, които имаха нужда от нея. Истина си беше, че тя също изживяваше свои периоди на самота, но не беше като при Една. Тя беше живяла. Беше на шестдесет и две години, в добро здраве и имаше към какво да се завръща в спомените си.
Доктор Хайли беше наясно, че тя излъга, когато каза, че Една се обадила, за да каже, че е болна. Изобщо не се съмняваше в това. Но Една й беше признала как докторът я предупредил за пиенето. А тя имаше нужда от тази работа. Преди да умрат, възрастните й родители й струваха цяло състояние. Не че Една се беше оплакала. Тъжното беше, че сега даже й липсваха и тя тъгуваше, че вече не са край нея.
Ами ако Една не е пила? Ако й е прилошало или нещо такова? От мисълта за това дъхът й секна. Нямаше две мнения по този въпрос — трябваше да отиде у Една и да провери какво става. Още сега щеше да мине, нали беше с кола. Ако я завари да пие, ще я накара да престане и ще й помогне да изтрезнее. Ако е болна, просто ще се погрижи за нея.
След като успокои съвестта си, Гъртруд бързо стана от бюрото. И още нещо. Тази госпожа Де Мейо от прокуратурата. Беше ужасно мила, но си беше ясно, че много държи да говори с Една за нещо. Може би утре ще я потърси по телефона. Какво ли искаше от нея? Какво можеше да й каже Една за госпожа Луис?
Този проблем ангажира мисълта на Гъртруд през шестте мили, които трябваше да измине с колата си до апартамента на Една. Но все още не бе готова с отговора, когато навлезе в паркинга за гости зад нейната секция и заобиколи към входната й врата.
Лампите светеха. Въпреки че завесата беше спусната, Гъртруд забеляза светлина, която идваше от всекидневната и малката трапезария. Когато приближи вратата, отвътре долови приглушени гласове. Телевизорът, разбира се.
За момент я обзе раздразнение. Наистина щеше да се ядоса, ако намери Една да си седи тихо и спокойно на канапето и дори да не благоволява да вдига телефона. Тя, Гъртруд, беше свършила своето, беше прикрила отсъствието й и сега беше шофирала цели шест мили, за да се увери, че приятелката й не е в беда.