Престъпен експеримент
Шрифт:
— Един от любимите ми градове! — възкликна Джим. — Бихме се върнали там незабавно, нали, Лиз?
Докато другите си бъбреха, Кейти слушаше с раздвоено съзнание, като участваше в разговора само колкото да не прави впечатление с мълчанието си. Имаше да обмисля толкова много неща. Тези дни в болницата щяха да й послужат и за това. Чувстваше се отпаднала и замаяна, но не искаше да си тръгва прекалено бързо, за да не развали събирането.
Шансът й дойде, когато всички се преместиха във всекидневната за едно последно питие.
— Лека нощ на всички — обади се в този момент тя. —
Моли я погледна разбиращо и не възрази. Ричард каза:
— Ще те изпратя до колата.
— Добре.
Нощният въздух беше студен и когато тръгнаха надолу по алеята, тя потрепери. Ричард забеляза това и каза:
— Кейти, тревожа се за теб. Зная, че не ти е добре. Изглежда, не желаеш да се говори за това, но нека поне утре да вечеряме заедно някъде навън. Както се развива случаят „Луис“, скоро в прокуратурата ще настъпи истинска лудница.
— Ричард, съжалявам, не мога. В събота и неделя няма да бъда тук. — Кейти осъзна, че тонът й беше извинителен.
— Няма да бъдеш тук? При това положение в прокуратурата? Скот знае ли?
— Аз… налага ми се. — „Ама че глупост, как можах да го кажа, помисли си Кейти. Това е смешно. Ще обясня на Ричард, че влизам в болница.“ Светлината на лампата падна върху лицето му, на което се изписа изражение на явно разочарование, примесено с неодобрение.
— Ричард, не е нещо, което крия, но…
Входната врата се отвори с трясък.
— Ричард, Ричард! — викът на Дженифър беше припрян и възторжен. — Търси те Кловис Симънс.
— Кловис Симънс! — възкликна Кейти. — Това не е ли актрисата от онази сапунена опера?
— Да. О, по дяволите! Трябваше да й се обадя, но забравих. Почакай, Кейти, веднага се връщам.
— Не, не, ще се видим утре сутринта. Сега отивай.
Кейти влезе в колата и затвори вратата. Бръкна в чантата си за ключа, намери го и запали. За момент на лицето на Ричард се изписа нерешителност, но след това той бързо се отправи към къщата и още преди да влезе, чу, че колата на Кейти потегля. По дяволите, помисли си той, как можа да се случи точно сега! Неговото „Здравей, Кловис“ прозвуча доста рязко.
— Е, докторе, срамота е, че трябваше да те издирвам, но говорихме да вечеряме заедно някъде навън, нали така?
— Кловис, съжалявам.
„Не, Кловис, помисли си той, ти обсъждаше евентуална вечеря, не аз.“
— Е, очевидно вече е много късно. — Тонът й беше студен. — Всъщност аз току-що се върнах от записи и исках да се извиня, ако съм ти провалила вечерта. Трябваше да го предвидя.
Ричард погледна Дженифър, която стоеше до него.
— Кловис, виж, нека ти се обадя утре. Сега не е много удобно да говоря.
В ухото му прозвуча рязко изщракване. Ричард бавно окачи слушалката. Кловис се ядоса и дори нещо повече — почувства се засегната. Как лесно приемаме хората за даденост, помисли си той. Просто защото нямах сериозни намерения към нея, не си направих труда да помисля за чувствата й. На следващия ден можеше само да се обади, да се извини и да бъде достатъчно честен да й обясни, че в живота му се е появила друга жена.
Кейти. Къде заминаваше
Тази възможност развали удоволствието от вечерта. Щеше да се извини и да си тръгне. Все още не беше твърде късно и можеше да се опита да се свърже с доктор Сейлъм.
Влезе във всекидневната. Моли, Бил и семейство Бъркли бяха там. А увито в одеяло, в скута на Лиз седеше съвсем мъничко момиченце.
— Мариан реши да се присъедини към нас — каза Лиз. — Какво мислите за нея? — Когато обърна детето към него, по усмивката й личеше, че прелива, от гордост.
Ричард впери поглед в две сериозни зелени очи, разположени на сърцевидно личице. Джим Бъркли седеше до жена си и Мариан протегна ръчичка и се вкопчи в палеца му.
Ричард погледна семейството. Можеха да позират за корица на списание: усмихнатите родители и красивото им детенце. Те самите хубави, мургави, с кафяви очи и едри черти; бебето бяло, с червеникаворуса коса и блестящи зелени очи.
Кого, по дяволите, смятат, че заблуждават, помисли си Ричард. Това дете трябва да е осиновено.
39
Фил Кънингам и Чарли Нюджънт наблюдаваха ядно последните пътници, прекосяващи чакалнята откъм вход номер две на летище Нюарк. Чарли придоби още по-печално изражение от обикновено.
— Ето, това е — каза унило той и сви рамене. — Луис трябва да се е досетил, че ще го чакаме. Хайде да тръгваме.
Отправи се към най-близкия автомат и се обади на Скот.
— Не е бил на борда? Ами ковчегът?
— Той пристигна. Хората на Ричард го прибират. Искаш ли да изчакаме тук? Има един-два полета с прекъсване, може да е взел някой от тях.
— Не се занимавайте повече с това. Ако не ни се обади до утре, пускам заповед за задържането му като важен свидетел. А утре сутринта първата ви работа ще бъде да огледате под лупа апартамента на Една Бърнс.
Чарли затвори. Обърна се към Фил:
— Доколкото познавам шефа, до утре вечер ще бъде издадена заповед за арестуването на Луис.
Фил кимна.
— А след като приберем Луис, надявам се, ще можем да спипаме и онзи психиатър, ако горкото момиче наистина е било бременно от него.
Двамата мъже тръгнаха мрачно надолу по стълбите към изхода. Минаха покрай мястото за багажа, без да обръщат внимание на хората, скупчили се около транспортните ленти. Няколко минути по-късно районът беше пуст. Само един багаж продължаваше да се върти самотен и изоставен — голяма черна чанта, добре затворена и стегната с ремъци, според правилника на авиокомпаниите. Кап. КРИСТОФЪР ЛУИС, №4, УАЙНДИНГ БРУК ЛЕЙН, ЧЕЙПИН РИВЪР, Ню Джърси. Вътре в чантата, сложена най-отгоре в последния момент, беше снимката, която родителите на Ванджи бяха тикнали в ръцете на Крис.