Приключения в гората
Шрифт:
Облак след облак хвърчеха и се блъскаха, и тътнеше гръм след гръм, сякаш се блъскаха планина с планина.
Блъскаха се облаците, а мълниите валяха като дъжд, разсичаха, разискряха потъмнялото небе и се впиваха с грохот в разлюляната земя.
В земята ли се прицелваше вятърът? — О-о-о, не. Той искаше да гръмне в Бора, да го запали, да го съсече. Но в своето ожесточение той не улучваше добре и мълниите удряха ту вляво, ту вдясно, срещаха камъка и угасваха внезапно, както внезапно бяха пламнали. Гушеха се изпоплашените птици в хралупите, гората виеше в ужас. Единствен
… Но не чака дълго. Една светкавица, една от многото светкавици, улучи най-сетне Бора, строши му върха и през кората — заби се в корена. И навярно щеше да цепне стеблото надве, ако то не беше толкова възловато и усукано. Чу се трясък, замириса на препърлена кора, закикоти се вятърът злорадо, закикоти се и — спря. Защото зърна изведнъж през облачния дим на битката, че Борът, макар и с пречупен връх, седи на Остра чука все тъй невъзмутим, както вся кога.
А се бяха свършили ненатрошените облаци… Намокрени бяха от дъжда невъзпламенените светкавици. Тогава Дърволомът грабна пречупеното връхче и с тоя трофей отфуча нататък, без да се обръща, сподирен от дюдюкането на дърветата.
Светкавицата наранява и боли от нея. Но както присмехът и подигравката болят — няма подобна болка на земята. Попитайте вятъра, който сам изпита ужилването на присмеха и то го предизвика да прибегне към
Това наистина беше една неприлична постъпка, която възмути цялата гора. И камъните, макар че ги наричат „студени“ и „бездушни“, почервеняват, като си припомнят какво извърши вятърът през тоя ден. А тристагодишният Бук в дола начаса хвърли от мъка всичката си шума.
Но какво наистина се случи през тоя най-тежък за гората и горските дървета летен ден?
Вятърът, ако си припомняте, след боя със светкавиците грабна пречупения връх на Бора и отфуча. Той искаше да се скрие от присмеха и подигравките и — къде, къде? Взе, че се набута в един комин на колибарското село Плетвар.
Но ето че едвам заседнал в комина и още невъздъхнал, отдолу долетяха викове и ругатни:
— Ах, тоя дим проклет, който се завръща! Ах, тия сурови дървета, дето не горят! Тази дяволска печка, дето не поема…
Ругатните спираха и започваше да се чува духане — дълго, упорито духане, което не довеждаше до нищо, защото — както е известно, — заседне ли вятър в комина — духането с нищо не помага. Тогава духането спираше, за да се чуят отново виковете на разлютения мъж:
— Ах, тия проклети суровици, дето не горят! Ах, тоя свят проклет!
Дърволомът слушаше клетвите на селянина и в главата му, пламнала от мъст към Бора, се раждаше постепенно една зловеща мисъл:
„Какво ли ще направи тоя селянин, ако не се махна от комина? Ще духа, ще духа, докато най-сетне разбере, че огън с духане не се разпалва, а с борина. Тогава ще нарами брадвата и ще иде в гората да си насече. И понеже борината се намира най-вече в ранените дървета — раненият от светкавицата Бор ще бъде първата му жертва!“
„Жертва!“
След гръмотевичната буря гората се канеше да дремне, когато долетяха ударите на топора. Трепнаха дърветата и заслушаха настръхнали, прободени от зли предчувствия. А след това се дочуха и тържествуващите ветрови подигравки:
— Страхливи дървета-а, гледайте края на Бора и треперете! Вижте как ще се търколи той из урвата и ще се разлети на хиляди парчета! И треперете! Запомнете как Дърволомът отмъщава!… И треперете! — заканваше се вятърът, виеше, зъбеше се и ръмжеше, възрадван от сполуката на своя адски план.
Първото животно в гората, което чу зловещия лай на секирата, беше Паякът. Той се канеше да разкъса една току-що попаднала в мрежата муха, когато екна в ушите му краткото и силно „тча-а, тча-а“. Тоя звук тъй го порази, че Паякът забрави плячката разтревожен и настръхнал.
Че дърветата се развълнуваха и зашумяха — ясно е защо: на Остра чука загиваше дърво. Но защо се разтревожи Паякът? Казано накратко, Паякът се разтревожи, защото беше най-умен от горските животни. Докато седеше в засада из тъмните кьошета на своите мрежи, той с часове наблюдаваше около себе си, пресмяташе и размишляваше цели денонощия.
Той беше пресметнал например, че убива дневно тридесет и четири мухи. Всяка стара муха, както е известно, ражда нови двеста, тъй че Паякът всекидневно съкращаваше племето на мухите с шест хиляди и осемстотин. Единствен той! А колко паяци има в гората? И колко мухи съкращават те? — Неизчислими количества. Безброй.
„А какво получавам аз от хората в замяна на това, че намалявам мухите в света? — размишляваше Паякът. — Ругателства. Наричат ме «коварен», «кръвник». Защото съм избивал легионите хапещи гадове. А Лисицата провъзгласяват за «кума» и за герой! Макар че дави хорските кокошки с десетици, когато една й е достатъчна да се нахрани.
Има ли разум и справедливост в това?
А какво да кажем за разума на хората, които изсичат гората? — продължаваше Паякът своите разсъждения. — Та земя ли е земята, където няма две стърчащи вейки, за да вържеш ловната си мрежа? Където няма сянка и вода, свежест и прохлада! Земя ли е това?“
И чувайки да ехтят брадвените удари, той реши: „Ако брадвата се развърти — тежко ми! Няма да има на какво да си разпъвам мрежите, а вятърът ще ме издуха като сламка без заслона на горските дървета. Вятърът, подлецът, който се кикоти горе на върха! На върха ли казах! Та там е Борът!“