Приключенията на Авакум Захов

Гуляшки Андрей

— След петнадесет минути ще пристигне доктор Начева — каза той. — Ние сме само на дванадесет километра от Лъките.

— Дванадесет километра — това прави два часа път! — забеляза безстрастно Кузман и се прозина.

— Казах, петнадесет минути — намръщи се майорът. Той се понаведе през прозореца и запита милиционера: — Ти сложи ли постове около пункта? — И като получи утвърдителен отговор, погледна изкосо към втория геолог. — Аз наредих на доктор Начева да тръгне с камиона на стопанството, затова тя ще бъде тук след петнадесет минути. Ясно ли ви е?

Кузман повдигна рамене, прозина се отново и не отговори.

Кафето

захвана да прелива и да съска и аз го свалих от триножника.

— Вие, другарю майор, проверихте ли дали няма нещо крадено извътре? — запита председателят.

— Туй е работа на милицията — отвърна троснато майорът. — Аз огледах това, което може да се види от пръв поглед. — И започна да брои на пръсти: — Счупен прозорец, разбит шкаф, изчезнали две хиляди лева пари. — Той отпусна ръката си, помълча и допълни със стиснати челюсти: — И една картографска скица. План.

— Е, туй вече е много лошо! — Председателят въздъхна и обърса с длан челото си. — Скица, казваш?

Майорът мълчеше.

Пак проверих пулса на ранения и поклатих доволно глава — имаше видимо подобрение и в ритъма, и в ударите.

— А къде е старши геологът? — запита изведнъж майорът. — Къде е Боян Ичеренски?

Кузман трепна, по тънките му устни за миг пропълзя иронична усмивка.

Майорът наведе глава. Сигурно се беше засрамил от въпроса си, защото той прекрасно знаеше къде е помощникът му. Добре, че не попита за капитана — и аз на свой ред щях да се усмихна като Кузман, само че не с такава усмивка, разбира се.

Налях кафе в една чашка, седнах до ранения и сложих ръката си на челото му. Клепките му помръднаха веднъж, два пъти, през цепките на ресниците едва-едва надникна помътеният му поглед. Извиках го на име, леко поразтърсих рамото му. Той дълбоко въздъхна.

— Чуваш ли ме? — запитах го.

Устните му се размърдаха.

— Всичко е наред — засмях се аз и с победоносни очи изгледах гостите си.

Чух как старшината Георги подсмръкна с нос и го видях как гузно се обърна настрана. Майорът сдържано въздъхна, затършува в джобовете на куртката си и извади един карамел. Напоследък той се мъчеше да понамали тютюна и затова ядеше много бонбони. Разви карамела, пъхна го в устата си, а книжката изглади между дланите си и започна да прави от нея фунийка.

Председателят избърса потта от челото си и дълбоко въздъхна. Лицето на Кузман Наумов си остана все така затворено и мрачно — само огънчета блеснаха в очите му като мимолетни искри.

Наместих още една възглавница под главата на ранения, допрях чашката с кафето до устните му и го подканих да пие. Отначало той като че ли не се сещаше какво искам от него — продължаваше да лежи с неподвижно лице и спуснати клепачи, като да не чуваше гласа ми.

В този миг голошиестият петел на стрина Спиридоница запляска с криле и извиси продрания си баритон на възбог. Това кукуригане и къркорене беше толкова поразяващо и нетърпимо, че раненият изведнъж се ококори и погледът му тутакси се избистри с една светкавична бързина. Той ни погледа някое време и недоумението му се смени с учудване, а учудването завърши с рязко свиване на рижите му вежди и с една дълбока и мъчителна въздишка.

После той отпи няколко глътки от кафето, полека избърса с трепереща ръка устните си, пак въздъхна и вторачи очи в председателя. Гледаше го някак упорито и мълчеше.

От

този неподвижен поглед, председателят се размърда, зашава с пръсти, жилите на късия му врат се издуха.

— Как стана тая работа бе, Стояне? — запита го той, като се мъчеше да направи мекия си глас още по-мек. — Кой те нареди така?

Ние всички залепихме очи в лицето на ранения, притаихме дъх.

А Стоян наклони глава и веждите му отново се събраха.

— Туй нещо, бай Гроздане, стана отведнъж! — Той облиза посинелите си устни и пое дълбоко въздух. — Рече ми лека нощ и си замина, и аз бръкнах за цигари, а той се върнал назад, без да го усетя… Каквато духавица беше — де ще го чуя!

И така, на пресекулки, през една-две глътки кафе, подпитван ту от председателя, ту от майора, Стоян ни разправи една история, в която главното и единствено лице беше не друг, а учителят Методи Парашкевов — славният даскал на Момчилово, човекът, когото всички мислехме за чист и пречист като капка роса!

Методи Парашкевов често ходел на лов в местността източно от Змеица и на връщане за в къщи почти винаги минавал през двора на пункта. Туй му било на сгода, защото през двора, та до Балабанови, където си е открай време на квартира, пътят бил най-къс и най-пряк. Даскал Методи, както всички тукашни хора знаят, е ловец с голям късмет и набито око. Не е случайно това, дето Балабаница има контошче от заешки кожи и друго контошче с лисича яка. Та рядко се случвало да мине през двора с празни ръце. От него било мъчно да се изкопчи дори грош за почерпка, но от дивеча, дето биел, подарявал на драго сърце: това лято двамата старшини на няколко пъти се облажвали със заешка яхния. Като скачал от височинката в двора, спирал се при поста да си поприказват. Макар че бил учен човек, не си вирел носа, намирал за какво да се раздумат. Много обичал да разправя за гадинките за хитрините на кумицата, за вълчия нрав. И Стоян не му оставал длъжен — той пък му разказвал за селските обичаи от северозападните краища: какви песни се пеели на сватба, на кръщенка, как булките опичали баница под връшник, колко била сладка жълтата крушовица и пивко виното от онова грозде, дето му викали отело.

Тази вечер даскал Методи прескочил в двора без чифтето си. Било късно, Голямата мечка поемала вече пътя за Дунава, а откъм Карабаир святкало и трещяло, като да се събаряли планини. Даскалът — съвсем необичайно за него — тази вечер бързал да се прибира, сякаш в къщи го чакали жена и деца. Тежичък изглеждал, мълчалив. Казал две приказки, отминал и Стоян се натъжил. Докривяло му и за да се разтуши, бръкнал за цигарите, ама не успял да извади кутията. Нещо желязно го хлопнало отзад, по тила, и ето какво станало, значи — вместо да осъмне пред пункта, събудил се — за голям срам — в чуждо легло…

Някое време ние се гледахме като хора, които се виждат за първи път. Мълчахме и се ослушвахме в дишането си. После майорът трепна, сякаш отпъждаше муха от носа си, и запита с един доста несигурен глас:

— Ти, Стояне, сигурен ли си, че даскалът те е ударил? Я си помисли добре — да не би наоколо да се е спотайвал друг човек?

Стоян се начумери.

— Другарю майор — каза той, — дворът, нали знаете, е гол като длан. — И той показа дланта си. — Има само един бряст в средата и нищо друго. Когато даскалът скочи от баирчето, аз бях под бряста. Жива душа нямаше наоколо!