Пророчеството Венеция

Крайстър Сам

– Защо не ни казахте веднага, че сте свещеник? Че съвсем наскоро сте напуснали църквата?

Том се размърдва на стола.

– Защо да ви казвам? Какво значение има за вас дали съм свещеник или ракетен инженер?

– Може би няма никакво значение – измърморва Карвальо, като забарабанява с пръсти по масата, – но свещеник, който е напуснал олтара след преживяването, през което вие сте преминали... може да представлява някакъв интерес, не мислите ли?

– Не ми се стори важно, за да ви го казвам.

И сега не мисля, че има значение.

Карвальо се опитва да го атакува от друг ъгъл:

– Откакто съм полицай, не вярвам в съвпадения. Твърдения като „Просто бях там и се натъкнах на трупа“ отдавна не ми звучат убедително. И ми е трудно да повярвам, че сте оставили два трупа в Лос Анджелис, долетели сте тук и по чиста случайност точно вие измъкнахте трето тяло от каналите на Венеция. Разбирате ли какво искам да кажа?

Том се усмихва:

– Разбирам. Много добре разбирам какво искате да кажете. Обаче, с риск да ви подразня, ще ви кажа, че наистина се озовах там случайно. Попитайте стареца, който първи откри момичето – Моника.

– Той я е открил – намесва се Валентина. – Но може би вие сте я оставили там. Убийците обичат да се връщат на местопрестъплението, когато жертвата бъде намерена.

Том поклаща глава:

– Сама не вярвате в това, което казвате. Нито за секунда. Знам, че е част от работата ви да проверите и тази версия. Но не вярвате в нея.

– Добре, хайде да поразсъждаваме малко. – Майорът се навежда напред и опира ръце на масата. – Какъв човек според вас би могъл да убие млада жена по такъв начин?

– Някой много объркан. Или изпаднал в моментна лудост. Или по-лошо – може би е обладан от силите на злото.

– Силите на злото? – подигравателно повтаря Карвальо.

Нещо в тона на майора подразва Том.

– Виждал съм много убити хора – казва той. – Може би повече, отколкото сте видели вие. Слушал съм изповедите на много серийни убийци, педофили и изнасилвачи. И ви уверявам, че това, с което си имате работа, е дело на дявола. Неговите ръце са напътствали острието така точно, сякаш самият той е стоял там на козите си копита и лично я е убил.

Том поглежда през масата и вижда засилващ се скептицизъм в очите на слушателите си, затова добавя:

– Добре де, това с козите копита може би беше малко преувеличено. Но за останалото съм сигурен. Абсолютно сигурен.

11

Пускат Том да си ходи в ранния следобед. Той вече умира от глад. Има чувството, че ще припадне, ако не хапне нещо.

Венеция не предлага евтини възможности за хранене като църквата му в Лос Анджелис и Том установява, че петнайсетте евро, които предварително си е определил за обяд, не стигат за нищо. Тръгва да търси евтина пица, но очевидно ресторант „Канале гранде“ на улица „Валаресо“ не е най-подходящото място.

Той

излиза на елегантната тераса над водата и се заглежда в келнерите, които се плъзгат между масите като изтънчени кулинарни балетисти. От менюто, поставено в стъклена рамка, му потичат слюнки. Ако имаше достатъчно пари, щеше да започне със сьомга и риба меч със сос тартар, лимон и босилек. Може би чаша местно вино „Бароло“ с основното ястие от агнешко с пресни зеленчуци.

– Анджелина Джоли и Брат Пит са хапвали тук – казва познат женски глас.

Той се обръща и вижда Тина – пътуващата писателка, с която се запозна във „Флорин“.

– Ресторантът е известен с морските си деликатеси – добавя тя, като повдига модерните си черни очила с огромни стъкла. – А също с цените си. – Сините очи проблясват игриво.

– Тук сте права. – Том почуква по стъклото на менюто. – От всичко тук мога да си позволя само кафе.

– Още ли не сте яли?

– Не. От снощи. Можете ли да ми препоръчате друго място, по-подходящо за по-скромен – всъщност за много по-скромен бюджет?

Тя го оглежда от глава до пети и се усмихва:

– Знаете ли... хайде да седнем тук. Вие ще черпите кафето – казахте, че можете да си го позволите, – а пък аз ще черпя обяда.

– О, не – възкликва ужасено Том, – не мога да позволя...

Тина обаче вече маха на един от танцуващите келнери и не изглежда склонна да приеме отказа му.

– Lei ha una tavola per due, per favore?⁴

Облеченият в бяла ливрея балетен виртуоз, наближаващ шейсетте, се усмихва:

– S`i, signorina, certo.⁵

Адски засрамен, Том тръгва след тях към една маса в ъгъла. Още преди келнерът да му поднесе стола и да постави бяла колосана кърпа в скута му, американецът преценява, че гледката е прекрасна, а обядът със сигурност ще бъде паметен.

– Страшно сте щедра. Наистина адски ме е срам. Ако знаех колко е скъпо във Венеция, вероятно изобщо нямаше да дойда.

– Би било жалко. – Тя се вглежда в лицето му и вижда напрежението и смущението му. – Вижте, и без това щях да седна тук. Пътуващият писател е принуден да се храни както в евтини заведения, така и на абсурдно скъпи места като „Канале гранде“, затова приемете, че сте просто обект на моето изследване.

– „Обект“ ли? Досега не ме бяха наричали така.

Чарът му спечелва продължително проблясване на безупречните зъби.

– В замяна трябва да ми разкажете историята си. Кой сте, защо сте тук, какво харесвате и какво не харесвате във Венеция... това са нещата, които ме интересуват, когато изследвам другите пътешественици, които срещам.

– Добре – казва Том, – споразумяхме се.

Келнерът се приближава, балансирайки две менюта, листа с вината, чинийка маслини и сребърна кошничка с хляб.