Пророчеството Венеция
Шрифт:
Лицето на Венти е обляно от сълзи.
– Поне го прегледай! Умолявам те!
Лартуза го хваща за ръката.
– Не е нужно да го преглеждам, Венти. Мъртъв е! Съжалявам, но не мога да направя нищо. Остави ме да помогна на жената и детето.
Тетия отваря очи. Силна болка пронизва тялото и тя посяга със здравата си ръка към лечителя.
Лартуза разкъсва последните остатъци от наквасената с кръв туника. Навежда се и раздалечава треперещите бледи колене. Мислено отправя молитва към Тална, богинята на
– Виждам главичката на детето. Виждам бебето.
Очите на Тетия се изцъклят. Тя изревава като ранено животно. Лартуза се опитва внимателно да подхване с пръсти меката главичка на бебето.
Тетия едва диша. Поема си въздух на малки глътки, но е готова да използва последните си сили, за да роди детето си.
Знахарят я поглежда. Лицето е мъртвешки бледо. Очите са замъглени като тези на слепия съпруг. Лартуза напипва мъничките раменца. След малко – деликатните кости на гърба и ребрата на детето.
Тетия надава нечовешки рев.
Главата се отпуска назад.
Краката омекват.
Мъртва е.
За секунда всички в стаята спират, вцепенени от внезапната смърт. Лартуза ги изкарва от замайването:
– Венти, вдигни краката ! Бързо! Хвани ги под коленете и ги вдигни.
Едрият мъж изпълнява нареждането.
Знахарят пипа бързо. Подхваща детето под мишниците и бавно го издърпва.
Бебето излиза от тялото на мъртвата си майка. Пъпната връв се източва като кървава змия.
Всички са се втренчили в детето.
В мълчаливото, недишащо момченце.
Венти вижда, че на знахаря му трябва повече място. Изважда ножа си, прерязва пъпната връв и издърпва Тетия встрани. Нежно полага студеното тяло до това на сина си.
Лартуза връзва пъпната връв. Опира лицето на бебето в дланта си и пъха един от кокалестите си пръсти в устата му. Подутото му телце се изпъва до спукване. И тогава...
От устата и носа му пръсва тъмна течност и слуз.
Но то не проплаква. Само леко си поема въздух като душещо животно.
Лартуза се усмихва:
– Вече си дядо, Венти. Това малко човече диша.
– Дай да го подържа. – Венти протяга ръце. – Той е единствената кръв, която ще живее след мен.
Лартуза внимателно му подава детето.
– Внимавай, много е крехко. Ще взема нещо да го повия.
Венти целува внука си. Бебето изглежда съвършено. Само малко рождено петно с форма на сълза под лявото око загрозява личицето му. Венти го целува, после поставя ръката на Тевкър около тялото на Тетия и слага бебето между тях.
– Това са родителите ти, дете мое. Макар че няма да ги видиш, аз ще се погрижа да не ги забравиш никога, а ти ще направиш така, че поколенията след теб да ги помнят вечно.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
XVIII ВЕК, ВЕНЕЦИЯ
Capitolo XXXIII
26
ПЛОЩАД „САН МАРКО“, ВЕНЕЦИЯ
Изгревът превръща канала „Сан Марко“ в безкрайно море от разлято кианти.
Маскирани куртизанки предпазливо слизат от лодките си, за да упражняват професията си по улиците на града. Жадни очи гледат иззад меките кадифени маски „Морета“, повечето от които се придържат с вързано на връвчица копче, което се притиска между зъбите.
Някои от жените са млади и красиви. Други са стари и болни. Богати жени се обличат като просякини. Бедните вземат назаем костюми, с които да прекарат нощта като аристократки.
Във Венеция всеки може да бъде всякакъв. Всичко е възможно.
Нищо не е сигурно.
Днес е денят след Коледа. Денят на свети Стефан. Началото на Карнавала.
Най-развратният фестивал в историята на света е само на няколко часа и сега гръмогласно като новородено обявява идването си на света.
Ражда се шестмесечна традиция на разюзданост и разврат.
Музика. Изкуства. Секс.
И още по-упадъчни неща.
Тъмни, смъртоносни, неща.
Площад „Сан Марко“ вече е дансинг. Бродирани палта, карнавални пелерини и бляскави нови костюми се въртят в щипещия зимен въздух, танцьорите се смесват и под музиката на струнните инструменти започват флиртове. Вивалди е вече покойник, но музиката на Червения поп е по-модерна, отколкото когато беше жив. В едно кафене цигуларки свирят „Морската буря“ и за няколко мига група мъже спират и се заслушват, преди да продължат към „Ридото“ – държавното казино на улица „Сан Моизе“, където ще оставят повечето си пари.
Иззад дългоносата си мъртвешки бледа маска един мъж наблюдава всички. Наричат го Лодкаря. Той е в центъра на събитието, но не е част от него.
Площад „Сан Марко“ е магнитът на разврата, епицентър на европейския сексуален туризъм. Това е мястото, на което, както пише поетът Бафо, се събират кучки от всякакви породи, за да си навирят опашките.
В другия край на площада уличен театър дава представление на издигната сцена. Широкоплещест актьор играе ролята на авантюриста капитан Скарамуш. Носи шапка с перо, голямо черно наметало и дебел колан със стоманена сабя. Иззад малка сребриста маска с дълъг кремав нос той весели вече пияната си публика с истории как разгромил турската армия и избягал, отмъквайки брадата на султана.
Лодкаря се отдалечава от кикотещата се тълпа и тръгва по тесните улички, като вдишва сексуалния аромат на ранната вечер.
Решава да хапне добре.
Питателна доматена супа и вкусно печено агнешко бутче. Но няма да пие вино. Засега. Умът му трябва да е бистър.
По-късно ще пирува, преди това трябва да си свърши работата.
Тръгва на североизток по криволичещите улички и каменните мостове към публичния дом на „Санта Мария Формоза“. От там ще продължи към по-богатия квартал „Дорсодуро“.