Разбудени фурии
Шрифт:
Свих рамене.
— Виждал съм хора да вършат и по-глупави неща.
Тя ме погледна изпитателно.
— Това да не е завоалирана критика?
— Не, не е. Ако имам да ти кажа нещо критично, ще го изрека на висок глас.
Тя също сви рамене.
— Е, чакам го с нетърпение. Но вероятно имам основания да предположа, че не си квелист.
Въздъхнах дълбоко.
— Предполагай каквото си искаш. Аз излизам.
Обиколих търговската част на пристанището, докато открих кафене в надувна барака, където продаваха евтина храна и напитки на рибарите и пристанищните
— Може ли да седна? Доста е натоварено днес.
Озърнах се из бараката. Клиентите бяха доста, но имаше и други свободни места. Свих рамене.
— Моля.
— Благодаря.
Човекът седна, вдигна капака на термокутията и започна да се храни. Известно време мълчахме, после дойде неизбежното. Между две хапки онзи ме погледна в очите. Обветреното му лице се сбръчка в усмивка.
— Не сте тукашен, а?
Усетих как нервите ми леко се обтягат.
— По какво съдите?
— А, ясно. — Човекът пак се усмихна. — Ако бяхте тукашен, нямаше да питате. Щяхте да ме знаете. Аз познавам всички в Кураминато.
— Браво на вас.
— Но не сте и от онзи скатоловец, нали?
Оставих клечките за хранене. Чудех се дали ще ми се наложи да го убия.
— Да не сте местният полицай?
— Не! — Той се разсмя от сърце. — Аз съм дипломиран специалист по хидродинамика. Дипломиран и безработен. Е, нека речем почти безработен. Напоследък работя предимно на онзи траулер там, зеленият. Но моите старци ме вкараха в колежа точно когато се вдигаше голям шум около течението Микуни. Учих в реално време, нямахме пари за виртуален колеж. Седем години. Мислеха си, че всичко, свързано с течението, ще гарантира безгрижен живот. Но, разбира се, докато завърша, вече не беше така.
— А защо останахте тук?
— О, аз не съм кореняк. Родом съм от Албамисаки, на десетина километра оттук по крайбрежието.
Името потъна в мен като дълбочинен заряд. Седях застинал и го чаках да избухне. Питах се какво ли ще сторя тогава.
Заставих се да проговоря.
— Тъй ли?
— Да, дойдох тук с едно момиче, което познавах от колежа. Нейните близки са тук. Мислех да отворим малка корабостроителница, нали разбирате, да си изкарваме хляба от ремонт на траулери, докато сключа договор с някоя от големите милспортски фирми за строеж на яхти. — Той направи унила гримаса. — Дотук добре. Само че вместо бизнес създадох семейство. Сега гледам само как да изкарам пари за дрехи, храна и училище.
— Ами вашите близки? Често ли ги виждате?
— Не, мъртви са.
Гласът му секна. Той стисна устни и извърна глава.
Седях и го гледах внимателно.
— Съжалявам — казах накрая.
Той се изкашля. Пак ме погледна.
— Няма защо. Не сте виновен, нали така? Нямаше откъде да знаете. Просто тъй стана. — Той въздъхна измъчено. — Стана само преди година. Изневиделица, мамка му. Някакъв скапан маниак се разбеснял с бластер. Избил десетки хора. Все стари, над петдесетте. Гнусна история. Напълно безсмислена.
— Хванаха ли го?
— Не. — Още една тежка въздишка. — Не, още е нейде на свобода. Разправят, че продължавал да убива, не можели да го спрат. Ако знаех къде е, аз щях да го спра, по дяволите.
Спомних си уличката, която бях забелязал
— Значи нямате пари за презареждане? За родителите ви, искам да кажа.
Той ме изгледа строго.
— Знаете, че не правим това.
— Хей, сам го казахте. Не съм тукашен.
— Да, но… — Той се поколеба. Хвърли поглед наоколо, после пак се обърна към мен. Продължи с по-тих глас. — Вижте, аз приех Откровението. Не че приемам всичко, което казват проповедниците, особено напоследък. Но все пак е вяра, начин на живот. Дава ти за какво да се хванеш, на какво да учиш децата си.
— Синове ли имате или дъщери?
— Две дъщери и трима сина. — Той въздъхна. — Да, знам. Всички ония глупости. Знаете ли, оттатък дългия нос имаме плаж. Както в повечето села. Помня, че като бях малък, по цяло лято киснехме във водата, всички заедно. Понякога и родителите ни идваха след работа. Сега, откакто нещата станаха сериозни, построиха стена навътре в морето. Отидеш ли там, проповедниците те наблюдават през цялото време и жените трябва да се къпят оттатък стената. Не мога да поплувам дори със собствената си съпруга и дъщерите. Знам, адски тъпо. Прекалено е. Но какво да прави човек? Нямаме пари да се преселим в Милспорт, а и не бих искал дечурлигата ми да се шляят по тамошните улици. Видях какво е, докато учех. Град, пълен със скапани изроди. Не му е останало сърце, само безмозъчна мръсотия. Тукашните хора поне още вярват в нещо повече от стремежа да задоволиш всяка животинска прищявка когато ти се прииска. Знаете ли, не бих искал нов живот в нов носител, ако ще трябва да правя само това.
— Е, тогава чудесно, че нямате пари за презареждане. Би било жалко да се изкусите, нали?
Искаше ми се да добавя: И още по-жалко да видите отново родителите си.
— Така е — рече човекът, без да забелязва иронията. — Там е цялата работа. Разбереш ли веднъж, че имаш само един живот, стараеш се много по-силно да постъпваш както трябва. Забравяш за материалното, за целия този упадък. Тревожиш се за сегашния живот, а не какво ще правиш в някое друго тяло. Съсредоточаваш се върху най-важното. Семейството. Общината. Дружбата.
— И разбира се, Съблюдаването.
Странно, но мекотата в гласа ми не беше подправена. През следващите няколко часа не биваше да се набиваме на очи, но не това ме възпираше. Любопитно надникнах в душата си и открих, че съм изгубил обичайното високомерно презрение, към което прибягвах в подобни ситуации. Погледнах човека зад масата и не изпитах друго, освен умора. Не той бе оставил Сара и нейната дъщеря да умрат завинаги, можеше дори да не е бил роден по онова време. Може би в онази ситуация би проявил същото овчедушие като родителите си, но сега не бях в състояние да го съдя. Не можех да го намразя дотолкова, че да го отведа до онази уличка, да кажа кой съм и да му дам възможност.
— Точно така, Съблюдаването. — Лицето му грейна. — То е важното, то компенсира всичко останало. Разбирате ли, науката ни предаде, тя излезе извън контрол, стана такава, че ние вече не можем да я управляваме. Всичко стана твърде лесно. Не остарявахме по естествен път, не ни се налагаше да умираме и да даваме сметка пред Твореца — това ни заслепи за истинските ценности. Цял живот се стискаме, пестим пари за презареждане и прахосваме реалното време, дадено ни за да живеем правилно. Ако хората можеха да разберат…