Разбудени фурии
Шрифт:
— Малъри.
И двамата се озърнахме към вика. Тодор Мураками се задаваше с широка крачка по кея откъм бункера. Нямаше друго оръжие освен калашника на бедрото и ножа на гърдите. Лекият дъждец ръмеше около него като рояк искри.
— Нашият ренегат почна да се окопитва — посочи ме Малъри.
— Добре. А сега, тъй като само ти можеш да събереш тоя твой екипаж за що-годе координирана дейност, бягай да ги мобилизираш. В бардака още има тела с непокътнати приставки. Видях ги на идване. Знам ли, може дори нейде да се укриват живи свидетели. Искам последно прочистване,
Все още се чуваха дълги бластерни серии, примесени с развълнувани викове и смях. Малъри сви рамене.
— А къде е Томасели?
— Още настройва оборудването заедно с Либек. А Ванг те чака на мостика и следи някой да не си изпати случайно от пантерите. Корабът си е твой, Влад. Бягай да прекратиш тия безредици, а когато приключиш с почистването, докарай „Набучвател“ за товара.
— Ясно.
Лицето на Малъри трепна като вода и отново надяна маската на Влад. Той се зае да чопли белезите от акне. Кимна ми.
— Пак ще се видим, а, Ковач? Много скоро.
Проследих го с очи, докато изчезна зад ъгъла на станцията. После завъртях поглед към Мураками, който още гледаше към мястото, където се вихреше веселбата.
— Скапани аматьори — промърмори той и поклати глава.
— Е, значи все пак се разгърнахте — мрачно казах аз.
— Много си досетлив. — Мураками приклекна и ме вдигна да седна. — Недей да се сърдиш на мен. И не казвай, че снощи не съм те призовал да помогнеш в името на старите спомени.
Озърнах се и видях Вирджиния Видаура да лежи наблизо с вързани ръце. На лицето й имаше дълга синина, а едното око й беше подпухнало. Тя ме изгледа тъпо и извърна глава. По мръсното й лице имаше следи от сълзи. Не видях носителя на Силви Ошима — нито жив, нито мъртъв.
— Значи вместо това реши да ме водиш за носа.
Той сви рамене.
— Сам знаеш, работим с подръчни инструменти.
— Колко сте тук. Явно не цял екип.
— Не. — Той се усмихна. — Само петима. Малъри, Либек, с която доколкото разбрах, също се познаваш. Още двама: Томасели и Ванг. И аз.
Кимнах.
— Група за тайни операции. Трябваше да разбера, че няма просто да се мотаеш в отпуск из Милспорт. Откога сте на терен?
— Почти четири години. Аз и Малъри. Дойдохме преди другите. Дълго време наблюдавахме Влад и преди две години го прибрахме. После Малъри докара останалите като новобранци.
— Сигурно не е било много лесно. Да заеме мястото на Влад.
— Не беше чак толкова трудно. — Мураками клекна под кроткия дъжд. Сякаш разполагаше с безкрайно време за разговор. — Тия хлапета не са от най-умните и не създават сериозни връзки. Имаше само двама по-близки, които да създадат проблеми, когато Малъри замести Влад, а аз ги отстраних предварително. Снайперски прицел и плазмафраг. — Той разигра кратка пантомима на стрелбата. — Сбогом глава, сбогом приставка. След седмица катурнахме Влад.
Изворград.
— И през цялото това време наблюдавахте Бразил?
— Между другото. — Той пак сви рамене. Всъщност наблюдавахме цялата Ивица. Това е единственото място на Харлановия свят с оцелял бунтовен дух. На север, дори и в Нова Пеща, има само престъпност, а ти знаеш колко консервативни са престъпниците.
— Тоест Танаседа.
— Именно. Ние харесваме якудзарите, те просто искат да се докопат до коридорите на властта. А хайдуците… е, колкото и да дрънкат за народните си корени, те всъщност са невъзпитан и малко по-свиреп вариант на същата болест. Между другото, очисти ли приятелчето си Сегешвар? Одеве забравих да те попитам.
— Да, очистих го. Изяде го една блатна пантера.
Мураками се изкиска.
— Забележително. Защо изобщо напусна, по дяволите, Так?
Затворих очи. Ефектът от зашеметяването сякаш ставаше още по-лош.
— Ами ти? Успя ли да разрешиш проблема с двойното ми зареждане.
— Не, все още не.
Пак отворих очи с изненада.
— И той още броди някъде там?
Мураками смутено разпери ръце.
— Така изглежда. Май си бил труден за убиване дори на тая възраст. Но ще му видим сметката.
— Дали? — мрачно подметнах аз.
— Да, бъди сигурен. Без Аюра няма закрила, няма къде да бяга. А сто на сто никой от Първите фамилии няма да продължи нейната работа. Не и ако искат Протекторатът да си стои у дома и да не им пипа играчките.
— О — казах небрежно аз, — можеше да ме убиеш, а после да се споразумееш с него.
Мураками се навъси.
— Не е смешно, Так.
— Не държах да е смешно. Нали знаеш, той още се нарича емисар. Ако му предложиш, сигурно веднага ще приеме да се върне в Корпуса.
— Пет пари не давам. — Сега в гласа му звучеше гняв. — Не познавам тоя ситен мръсник и с него е свършено.
— Добре де, добре. По-кротко. Просто се мъча да ти облекча живота.
— Животът ми си е лек — изръмжа той. — Двойното зареждане на емисар, та бил той и бивш, е гарантирано политическо самоубийство. Конрад Харлан ще се напикае, когато се върна в Милспорт с главата на Аюра и доклад за всичко това. Може само да отрича участието си и да се моли да му повярвам.
— Взе ли приставката на Аюра?
— Да, главата и раменете бяха почти незасегнати. Ще я разпитаме, но това е формалност. Каквото знае, не ни върши работа. При подобни ситуации оставяме местните отрепки да се оправят сами. Нали помниш девиза: свеждай местните размирици до минимум, поддържай безупречната репутация на Протектората, събирай данни за бъдещ натиск.
— Да, помня. — Помъчих се да преглътна малко влага. — Знаеш ли, Аюра може да не се пречупи. При нейния пост трябва да има много сериозна психологическа обработка.