Разбудени фурии

Морган Ричард

— Той, изглежда, много държеше да разговаря с теб. Убеди един екип, май бяха Антон и Черепите, да го отведат в Неразчистеното. Значи го познаваш, а? Проблеми ли ти създава?

— Разбира се — тихо вметна Оиши, — може и да не е същият Ковач, когото познаваш.

— Не е изключено — кимнах аз.

— Но не ти се вярва?

Заставих се да свия рамене.

— Струва ми се неправдоподобно. Човекът ме търси. Аз съм чувал за него. Най-вероятно имаме общи моменти в миналото.

Сими и колегата на Оиши кимнаха разсеяно. Вече бяха подпийнали. Оиши обаче сякаш се заинтригува още повече.

— И

какво си чувал за този Ковач?

Този път свих рамене малко по-лесно.

— Нищо добро.

— Да — потвърди енергично Сими. — Точно така. Стори ми се кораво и адски смахнато копеле.

— Сам ли дойде? — попитах аз.

— Не, мъкнеше цяла тумба биячи. Четирима или петима. С милспортски акцент.

Хубава работа. Значи вече не беше местен въпрос. Танаседа изпълняваше обещанието си. Глобална заповед за залавянето и екзекуцията ви. И отнякъде бяха изровили…

Не знаеш това. Все още не.

Я стига. Трябва да е така. Защо е използвал името? На чие чувство за хумор ти прилича?

Освен ако…

— Сими, слушай. Той не попита за мен по име, нали?

Сими примига.

— Де да знам. Как ти е името?

— Добре. Няма значение.

— Човекът питал за Силви — обясни Оиши. — Знаел нейното име. Май знаел и за Неуловимите. Но най-много се интересувал дали в екипа на Силви има някакъв новобранец. И не знаел как му е името. Нали така, Сими.

— М-да… точно тъй беше.

Сими заби нос в празната си чаша. Направих знак на бармана да налее на всички ни.

— Тъй. А онези типове от Милспорт? Как смяташ, дали някой от тях още се навърта наоколо?

Сими подви устни.

— Може… Де да знам. Не видях как потеглиха Черепите и нямам представа колко багаж мъкнеха допълнително.

— Но би било логично — тихо подсказа Оиши. — Ако онзи Ковач си е подготвил домашното, трябва да знае колко е трудно да проследиш някого в Неразчистеното. Най-разумното би било да остави тук двама-трима биячи за в случай, че се завърнеш. — Той помълча, продължавайки да наблюдава лицето ми. — И да му съобщят с насочен лъч, ако те видят.

— Да. — Аз допих чашата и леко потръпнах. Изправих се. — Мисля, че трябва да поговоря с екипа си. Господа, моля да ме извините.

Пробих си път през навалицата, докато отново стигнах при Ядвига и Кийока в ъгъла. Здраво прегърнати, те се целуваха по устата, без да обръщат внимание на каквото и да било наоколо. Настаних се в сепарето до тях и потупах Ядвига по рамото.

— Престанете. Имаме проблеми.

— Е — изръмжа Ор, — аз пък мисля, че дрънкаш врели-некипели.

— Тъй ли? — С усилие потиснах раздразнението си и съжалих, че бях избрал пълния процес на емисарското убеждение, вместо да оставя на колегите си сами да вземат решение. — Говорим за якудза.

— Не можеш да бъдеш сигурен.

— Разсъдете сами. Преди шест седмици ние колективно причиняваме смъртта на едно високопоставено синче от якудза и двамата му биячи. А сега някой ни търси.

— Не.

Някой търси теб. Тепърва ще се разбере дали търси и нас.

— Слушайте. Всички. — Завъртях настоятелен поглед из тясната стаичка без прозорци, която бяха осигурили за Силви. Тясна спартанска койка, стандартни вградени шкафчета, стол в ъгъла. Координаторката лежеше, а ние едва се събирахме в теснотията около нея. — Те знаят за Силви, свързали са я с мен. Приятелят на Оиши го каза със сигурност.

— Мой човек, та ние очистихме онази стая като…

— Знам, Ядви, но не беше достатъчно. Те разполагат със свидетели, които са ни видели заедно, периферни видеозаписи, а може би и още нещо. Важното е, че аз познавам онзи Ковач и, повярвайте ми, ако изчакаме да ни догони, ще откриете, че изобщо няма значение дали търси мен, Силви или и двама ни. Човекът е бивш емисар. Ще изтрепе всички в тази стая просто за да не си усложнява живота.

Познатият стар ужас от емисарите — Силви спеше, изтощена и натъпкана с възстановителни лекарства, а Ор беше твърде разпален от спора, но останалите неволно трепнаха. Зад бронята на демилитското хладнокръвие те бяха израсли с ужасяващите истории от Адорасион и Шария, както впрочем и всички останали. Емисарите идват да разрушат родния ти свят. Не беше толкова просто, разбира се; истината бе по-сложна и в крайна сметка далеч по-злокобна. Но на кого ли му трябва истината в тази Вселена?

— Ами ако ги изпреварим? — обади се Ядвига. — Откриваме приятелчетата на Ковач в предмостието и им запушваме устата, преди да са се обадили.

— Вероятно е твърде късно, Ядви. — Ласло поклати глава. — Пристигнахме преди два-три часа. Който се интересува, вече го е научил.

Набираха инерция. Аз стоях мълчаливо и гледах как всичко върви точно накъдето желаех. Кийока се навъси, обмисляйки положението.

— Така или иначе няма начин да открием онези гадове. Тук, кажи-речи, всичко живо има милспортски акцент и физиономия на бияч. Най-малкото ще трябва да проверим базата данни на предмостието, а точно сега — тя посочи сгушената фигура на Силви — не сме в състояние да го сторим.

— Дори и Силви да беше във форма, пак щеше да е адски трудно — заяви унило Ласло. — Както сме се насадили в момента, Курумая ще ни спипа за ушите дори ако си измием зъбите с погрешен волтаж… Онова нещо дали наистина пази от подслушване?

Той кимна към персоналния резонансов заглушител на стола. Кийока също кимна — може би с лека умора.

— Чудо на модерните технологии, Лас. Наистина. Купих го от базара на Рейко точно преди да потеглим. Мики, работата е там, че сега сме едва ли не под домашен арест. Казваш, че онзи Ковач идва за нас. Какво предлагаш да сторим?

Започва се!

— Предлагам тази нощ да се измъкна със „Зора над Дайкоку“ и да взема Силви със себе си.

Мълчанието разтърси стаята. Проследих погледите, прецених чувствата, пресметнах накъде отиват нещата.

Ор разкърши шия като боец на арената преди схватка.

— Ти — бавно изрече той — върви да си го начукаш.

— Ор… — обади се Кийока.

— В никакъв случай, Ки. Мамка му, в никакъв случай няма да я води където и да било. Не и докато съм тук.