Разделяй и владей

Клэнси Том

Задави се и започна да кашля кръв през затворената си уста. Вдигна ръце и се опита да отблъсне плешивия човек, но беше прекалено слаб. Онзи спокойно и акуратно промени ъгъла, под който държеше ножа, докато металът стигна ларинкса на Томас. После рязко размърда острието наляво и надясно, разрязвайки гърлото от едното ухо до другото. След това извади ножа, стана и остави Томас да падне на земята. Прибра ножа в джоба си и отмина, без да хвърли поглед назад.

Американецът остана да лежи там, разперил безпомощно ръце, движейки

безцелно пръстите си. Чувстваше как топлата кръв изтича от двете страни на гърлото му, а плътта му започна да изстива. Опита се да извика, но се чу само слаб шепот. Усети, че гръдният му кош се повдига ритмично, но не можеше да поеме въздух. В гърлото му имаше кръв.

Мислите на Томас бяха объркани. Спомни си как летеше към Баку, как разговаряше с Моор. Запита се как ли е той. След това се замисли за децата си. За миг си спомни как играеше с тях на топка на поляната пред къщата.

След това те изчезнаха.

22.

Санкт Петербург, Русия

Вторник, 4,01 часа

Генерал Сергей Орлов стоеше сред снега на малкото градче Нарян Мар на брега на арктическия океан, когато някаква писукаща птица го накара да се сепне. Обърна се да я погледне и се намери с поглед, вторачен в будилника.

Намираше се в едностайния си апартамент в Санкт Петербург.

— Мама му стара — изруга Орлов, когато телефонът отново иззвъня. Бившият космонавт не сънуваше често града, в който беше израснал. Не остана никак доволен, че го бяха отвлекли оттам и от обичните му родители.

— Сергей? — каза уморено жена му Маша, която лежеше до него.

— Аз ще се обадя — каза й Орлов и вдигна слушалката на безжичния телефон. Притисна я до гърдите си, за да заглуши следващото звънене. — Продължавай да спиш.

— Добре — рече тя.

Орлов се заслуша със завист в примамливото шумолене на чаршафите, докато жена му се обръщаше на другата страна. Стана от леглото, взе халата си, окачен на вратата, и го навлече, докато отиваше в хола. Дори да беше някаква грешка, знаеше, че трудно ще заспи отново.

Накрая отговори на повикването.

— Ало? — каза леко ядосан той.

— Генерал Орлов ли е? — запита гласът в другия край на линията. Беше мъж.

— Да? — отвърна Орлов, като силно разтърка очи със свободната си ръка. — Кой е?

— Генерале, обажда се Пол Худ — рече мъжът.

Изведнъж Орлов напълно се разсъни.

— Пол! — направо извика той. — Пол Худ, приятелю. Как си? Чух, че си подал оставка, и разбрах какво се е случило в Ню Йорк. Добре ли си?

Орлов отиде до едно кресло, докато жената превеждаше. Генералът говореше сносно английски благодарение на годините, прекарани като посланик на добра воля за руската космическа програма, след като престана да лети. Обаче остави жената да преведе думите му, за да е сигурен, че не е пропуснал нещо.

Седна в креслото. Висок малко под метър и седемдесет, с тесни рамене

и компактна фигура, той беше идеален за космонавт, но с някакво собствено излъчване. Искрящите му кафяви очи, изпъкналите скули и тъмният цвят на кожата, както и приключенският дух бяха наследство от монголоидния му произход. Вървеше, силно накуцвайки заради лошо счупване на левия крак, когато парашутът му не се отвори напълно при завръщането от космическа мисия, оказала се за него последна.

— Добре съм — отвърна Худ. — Оттеглих оставката си.

Докато Търнър превеждаше, Орлов запали лампата до креслото и пак седна. Взе писалката и бележника, които винаги бяха в единия край на масата.

— Добре, много добре! — рече той.

— Генерале — продължи Худ, — много се извинявам, че ти се обаждам в такъв час у дома.

— Няма нищо, Пол — успокои го Орлов. — Какво мога да направя за теб?

— Относно терориста, който нарича себе си Харпунджията, спомняш ли си, че веднъж двамата говорихме за него?

— Спомням си — рече Орлов. — Ние го издирвахме във връзка с бомбен атентат в Москва преди няколко години.

— Генерале, според нас той се намира в Азербайджан.

Орлов стисна пълните си устни.

— Това не ме изненадва — каза той. — Мисля, че преди два дни го засякохме в Москва. Един от стражите при мавзолея на Ленин е сигурен, че го е разпознал. Обадил се за помощ в полицията, но докато пристигнат, заподозреният изчезнал.

— Полицията ли го е изгубила, или заподозреният е знаел, че го наблюдават, и е успял да се измъкне? — попита Худ.

— От полицията по принцип са добри в проследяването — отвърна Орлов. — Обектът завил зад един ъгъл и изчезнал. Може по някакъв начин да е сменил дрехите си, не знам. Изчезнал е близо до станцията на метрото „Киевская“. Възможно е да е успял да се вмъкне в нея.

— Повече от вероятно е — рече Худ. — Там го е забелязал един от нашите хора в посолството.

— Обясни ми по-подробно — настоя Орлов.

— Чухме, че той е в Москва — рече Худ. — Човек от посолството последвал в метрото мъж, който според него бил Харпунджията. Стигнали до една междинна станция и Харпунджията слязъл. Качил се на друг влак и пътувал с него до станция „Павелецкая“, след което изведнъж изчезнал.

Орлов беше силно заинтригуван.

— Сигурен ли си, че е била станция „Павелецкая“? — попита той.

— Да — рече Худ. — Има ли някакво значение?

— Може би — отвърна Орлов.

— Генерале, въпреки че е напуснал Москва, възможно е да се върне обратно там или да се насочи към Санкт Петербург. Можеш ли да ни помогнеш да го открием?

— За мен ще бъде голямо удоволствие да помогна за залавянето на това чудовище — отвърна Орлов. — Ще се свържа с Москва и ще видя дали знаят нещо по въпроса. Междувременно, моля те да ме уведомяваш за всичко, което научите, в службата ми. Ще бъда там след един час.