Разделяй и владей

Клэнси Том

Когато вървеше по коридора, Одет се безпокоеше за две неща.

Едното беше, че може би бърка самоличността на човека в стая номер 310. Можеше той да не е Харпунджията. Орлов й беше описал само в общи линии как изглежда той. Обаче беше добавил, че е вероятно да е променил външността си. Представяше си го като висок, с орлов нос, злобен поглед и дълги пръсти. Щеше ли да се поколебае да стреля, ако на вратата се покажеше някой не толкова висок и набит, със сини очи, добродушно изражение и къси

пръсти? А това нямаше ли да му даде възможност да стреля пръв?

Един невинен човек би трябвало да излезе и да каже „здравейте“, каза си тя. Харпунджията можеше да постъпи така, за да отклони вниманието й. Тя трябваше да стреля първа който и да беше вътре.

Другата причина за безпокойство беше въпросът за доверието. Мислеше си за нежеланието, което беше усетила в гласа на Орлов. Запита се за какво беше повече загрижен. Че нещо можеше да й се случи или че Харпунджията можеше да избяга? Вероятно и двете. Въпреки че се опита да се окуражи, като се закани наум, че _ще му докаже_, недоверието на Орлов не й помагаше да се чувства уверена в себе си.

_Това няма значение_, каза си тя. Съсредоточи се върху задачата и не мисли за нищо друго. Тя беше най-важното нещо. Целта беше само през няколко врати по-нататък по коридора.

Одет и Дейвид се бяха разбрали тя да започне спора. Тя трябваше да отвори вратата и да влезе вътре. Затова сама трябваше да прецени кога да го направи. Двамата минаха покрай стая 314. Одет държеше ключа в лявата си ръка. Пистолетът все още беше в дясната й ръка под сакото, което беше преметнала върху нея. Батат държеше автоматичния нож край бедрото си. Стори й се по-съсредоточен от преди. Това не я учудваше.

С нея беше същото.

Минаха покрай стая 312.

Одет се обърна към Батат.

— Защо спираш? — попита го тя. Стараеше се да не говори много високо, но все пак достатъчно, за да я чуе Харпунджията. Тонът й беше нормален, разговорен.

— Какво искаш да кажеш с това „защо спирам“ — запита в отговор той.

Одет направи още няколко крачки. Спря пред стая 310. Пулсът й се ускори.

— Няма ли да влезем вътре?

— Ще влезем — каза, губейки търпение той.

— Това не е нашата стая — каза Одет.

— Нашата е — настоя Батат.

— Не е — запъна се Одет. — Тази е нашата.

— Ние сме в 312 — каза уверено Батат.

Тя вкара ключа в ключалката на 310. Това беше сигналът за Батат да се приближи. Той застана директно зад нея. Лявото му рамо направо докосваше вратата.

Пръстите на Одет се изпотиха. Направо усети миризмата на металния ключ. Поколеба се. _Нали това чакаше_, припомни си тя. Възможност да се докаже, да направи нещо, което би накарало Виктор да се почувства горд. Вратата се отвори.

— Нали ти казах, че това е нашата стая — рече тя на Батат и с мъка преглътна. Думите заседнаха на гърлото й, а не искаше до покаже, че се страхува. Харпунджията можеше да усети по гласа й. Открехвайки едва-едва вратата,

Одет извади ключа. Пусна го в джоба си и се възползва от момента да се ослуша. Телевизорът не беше включен и Харпунджията не беше под душа. Одет се беше надявала да го изненада в банята. Обаче не чу нищо. Открехна още малко вратата.

Вътре имаше къс, тесен коридор. Там беше тъмно като в рог и абсолютно тихо. Предполагаха, че Харпунджията ще е скрит в стаята. Ами ако не беше? Може да беше отишъл късно да закуси. А може и да беше напуснал Баку. Може би е държал стаята просто така, в случай че му потрябва.

_Ами ако ни очаква?_, помисли си тя. И сама си отговори: _Тогава трябва да се справим някак със ситуацията._ Виктор обичаше да казва, че за нищо няма гаранции.

— Какво не е наред, скъпа? — попита Батат.

Думите му я стреснаха. Тя погледна партньора си. Американецът беше повдигнал едната си вежда. Явно се безпокоеше. Одет разбра, че може би се бави прекалено дълго, преди да влезе.

— Всичко е наред — каза тя. Открехна още малко вратата и протегна лявата си ръка. — Просто търся ключа за осветлението.

Одет бутна още малко вратата, докато тя наполовина се отвори. Видя червените цифри на алармения часовник върху нощната масичка. Точно по средата на завесите се виждаше една светла ивица. От нея стаята изглеждаше още по-тъмна.

Пистолетът на Одет все още беше скрит под сакото й зад полуотворената врата. С лявата си ръка тя напипа ключа за осветлението и го натисна. Лампите в стаята светнаха, както и тези върху нощните масички. Стените и мебелите се оцветиха в убито жълтооранжево.

Одет не дишаше, когато влезе в коридора. Вратата на банята беше от дясната й страна. Тя се обърна натам и погледна вътре. На полицата до мивката имаше тоалетни принадлежности. Сапунерката беше отворена.

Погледна към леглото. Не беше разхвърляно, въпреки че възглавниците бяха разместени. Видя един куфар върху рафта за багажа, но не забеляза обувките на Харпунджията. Може би беше навън.

— Нещо тук не е наред — рече Одет.

— Какво искаш да кажеш?

— Този сак на рафта не е нашият — отговори тя.

Батат застана зад нея. Огледа се.

— Значи съм бил прав — каза той. — Това не е нашата стая.

— Тогава защо ключът стана за нея? — попита Одет.

— Хайде да се върнем долу и да разберем — подкани я Батат. Той продължи да се оглежда.

— Може прислужникът да е сбъркал и да е настанил тук някой друг — предположи Одет.

Изведнъж Батат сграбчи Одет за лявото рамо, грубо я натика в банята и влезе след нея.

Одет се извърна и ядосана го изгледа. Обаче той сложи пръст пред устните си и се приближи плътно до нея.

— Какво има? — прошепна тя.

— Той е тук — каза тихо Батат.

— Къде?

— На пода, зад леглото — отвърна Батат. — Видях отражението му върху металното табло.

— Въоръжен ли е?