Речният бог (Книга втора)
Шрифт:
Когато казах на господарката си какво възнамерявам да направя, тя ме накара да обещая, че преди да разговарям с фараона, първо ще съобщя на Танус, че той е истинският баща на детето й. Още същия следобед тръгнах да изпълня обещанието си. Открих моя приятел в корабостроителницата на западния бряг. Ругаеше и заплашваше корабостроителите, че ще ги хвърли в реката за храна на крокодилите. Когато ме забеляза, гневът му се изпари и ме заведе на една галера, спусната тази сутрин на вода. С гордост ми показа новата помпа за отводняване на кораба, в случай че бъде пробит в бой. Изглежда, бе
— Следващия път сигурно ще искаш да ти платя за идеите, стари измамнико. Кълна се, че си стиснат като сирийски търговец. — Той ме потупа по гърба, поведе ме към далечната част на палубата, където никой от моряците не можеше да ни чуе, и понижи глас: — Как вървят нещата с господарката ти? Миналата нощ отново я сънувах. Кажи ми, добре ли е? Как са малките й сирачета? Какво добро сърце притежава, каква красота! Всички в Тива я обожават. Където и да отида, чувам името й и то се забива като остра сабя в гърдите ми.
— Скоро ще трябва да обичаш двама — казах му аз, а той ме загледа със зяпнала уста като човек, внезапно лишен от разсъдък. — Онази нощ в гробницата на Трас, изглежда, е имало нещо повече от бдение.
Той така силно ме стисна в прегръдките си, че останах без дъх.
— Какви са тези гатанки? Говори направо или ще те хвърля в реката. Какви ги разправяш, стари негоднико?
— Господарката Лострис носи детето ти. Тя ме изпрати да ти съобщя. Искаше да научиш новината пръв, дори преди царя — задъхано изрекох аз. — Сега ме пусни, преди да си ме задушил.
Той така внезапно ме пусна, че щях да падна в реката.
— Мое дете! Мой син! — извика той. Смайващо беше как и двамата веднага определиха пола на горкото дребосъче. — Това е чудо. Дар от Хор.
В този момент Танус явно смяташе, че е единственият, който някога е създал дете.
— Моят син! — Той поклати глава учудено. Хилеше се като идиот. — Моята жена, моят син! Трябва да отида веднага при тях. — Понесе се по палубата и аз трябваше да тичам, за да го настигна. Положих доста усилия да го убедя да не нахлува в двореца и в женските покои. Накрая го заведох в най-близката кръчма на брега. За щастие група свободни от дежурство Сини крокодили вече пиеха там. Поръчах една делва от най-доброто вино и им я оставих. В кръчмата имаше мъже и от други полкове, така че по-късно сигурно щяха да се сбият, защото Танус бе твърде войнствено настроен, а неговите хора не се нуждаеха от насърчение.
От кръчмата отидох направо в двореца и фараонът се зарадва, че ме вижда.
— Канех се да те повикам, Таита. Трябва да помислим за вратите на моя храм. Искам нещо по-грандиозно.
— Фараоне! — извиках аз. — Велики и божествен Египет! Имам прекрасни вести. Богинята Ирис сдържа обещанието си към теб. Династията ти ще бъде вечна. Предсказанията от плочките на Амон Ра ще бъдат изпълнени. Господарката Лострис носи твоя син!
Той веднага забрави за гробниците и храмовете. Също както и Танус, и фараонът реши веднага да отиде при нея. Предвождани от царя, ние се втурнахме по коридорите на двореца — внушителна група от благородници и царедворци, развълнувани като прииждащите води
Той я обсипа с поздравления и прояви искрена загриженост за здравето й. Не откъсваше поглед от корема й, от който след известно време щеше да се появи чудото. Накрая я попита:
— Скъпо мое дете, липсва ли ти нещо, за да си напълно щастлива? Мога ли да сторя нещо, за да се чувстваш добре през този изнурителен период от живота ти?
Още веднъж бях изпълнен с възхищение към господарката си. От нея би станал чудесен пълководец или търговец на жито, защото чувството й за такт бе безпогрешно.
— Ваше Величество, Тива е градът, в който съм родена. Не мога да съм напълно щастлива никъде другаде в Египет. Обръщам се към великодушието ти да ми позволиш твоят син да се роди тук, в Тива. Моля те, не ме карай да се връщам в Елефантина!
Аз затаих дъх — преместването на двора бе държавен въпрос. Да го преместиш от един град в друг, бе решение, засягащо живота на хиляди граждани. Никой не можеше да го стори само заради прищявката на едно шестнадесетгодишно девойче.
Фараонът бе толкова смаян, че почеса фалшивата си брадичка.
— Ти искаш да живееш в Тива? Много добре, тогава дворът ще се премести в Тива! — Той се обърна към мен. — Таита, проектирай нов дворец. — Сетне погледна господарката ми. — На западния бряг ли искаш да го разположим, скъпа моя? — Той посочи към другия бряг на реката.
— На западния бряг е красиво и прохладно — съгласи се тя. — Ще бъда много щастлива там.
— На западния бряг, Таита. Не се скъпи. Трябва да е подходящ дом за сина на фараона. Името му ще бъде Мемнон, Владетелят на Зората. Ще го наречем Двореца на Мемнон.
С такава лекота господарката ми ме натовари с непосилен труд и отправи към царя първото от редица подобни желания в името на детето в нейната утроба. От този момент нататък той изпълняваше всичките й прищевки: титли за тези, които тя обичаше или харесваше, милостиня за онези, които бе взела под покровителството си или редки и екзотични ястия, които биваха доставяни за нея от всички краища на империята. Тя се забавляваше като непослушно дете да изпитва докъде се простира властта й над царя.
Никога не бе виждала сняг, въпреки че й го бях описвал, разбира се, доколкото си го спомнях от детството. Господарката помоли да й донесат сняг, за да изстудява челото си в горещината на долината на Нил. Фараонът незабавно заповяда да се проведат пови атлетически игри, по време на които бяха подбрани сто бързи бегачи от Горното царство. Те бяха изпратени в Сирия да донесат сняг за господарката в специално конструирана от мен кутия, която да забави топенето. Това беше единствената й прищявка, която не бе задоволена. Всичко, което получихме от далечните планински върхове, бе едно мокро петно на дъното на кутията.