Речният бог (Книга втора)
Шрифт:
— Но това не е наказание, Таита. Това е награда. Моля те, не разбираш ли?
— Единствената награда, която желая, е да стоя до теб до края на дните си. — Сълзите напираха отвътре и ми беше трудно да ги задържа. — Моля те, господарке, не ме пъди! Ако изобщо изпитваш някакви чувства към мен, остави ме при себе си.
— Не плачи — заплаши ме тя. — Защото тогава и аз ще заплача пред всички гости.
Искаше ми се да вярвам, че тя наистина не си е давала сметка за последствията от неуместното си великодушие. Сълзите рукнаха из очите ми и потекоха по лицето
— Престани веднага! Знаеш, че не съм искала подобно нещо — опита се да ме спре Лострис, но също заплака. — Исках да ти окажа чест, каквато заслужаваш; каквато и фараонът ти оказа.
Подадох й обратно свитъка, който държах в ръцете си.
— Моля те, позволи ми да разкъсам тази глупава шега на парченца. Върни ме на служба при себе си. Остави ме там, където винаги ми е било мястото.
— Престани, Таита! Сърцето ми се къса, като те гледам — подсмръкна тя, но вече беше късно да се спра.
— Единственият подарък, който искам от теб, е да ти служа вярно до края на живота си. Моля те, господарке, откажи се от тази идея. Позволи ми да скъсам свитъка.
Тя ми кимна с глава да постъпя, както искам, и зарева като малко дете, което е паднало и си е ожулило коляното. Разкъсах документа на две и после още на две. Това не ми се стори достатъчно и вдигнах парчетата папирус над свещта, където изчаках те да изгорят съвсем и да се превърнат в черна пепел.
— Обещай ми никога повече да не ме гониш. Закълни се, че никога повече няма да ми налагаш свободата.
Лострис кимна, но аз настоявах да чуя отговора й:
— Кажи „да“! Кажи, нека всички го чуят.
— Обещавам ти да те задържа като свой роб за вечни времена, обещавам, че няма да те продам, нито някога ще ти върна свободата.
Сълзите й пречеха да говори и почти не се чуваше какво казва, но изведнъж в очите й се появи познатата дяволитост и на висок глас тя допълни:
— Освен ако не започнеш да ме дразниш прекалено много. Ще видиш, като отново извикам писарите — и ми протегна ръка да се изправя. — Ставай, глупчо, и се заеми със задълженията си. Колко време чашата ми стои празна.
И така, аз застанах на обичайното си място зад гърба й и се заех с обичайните си задължения. Пийналите дами като че ли изобщо не разбираха какво се е случило. Навярно са мислили, че това е просто някаква предварително подготвена сценка, която има за цел само да ги развесели още повече. При това явно оценяваха високо изпълнението ни, защото от всички страни започнаха да ръкопляскат, да свиркат с уста и да ни подхвърлят цветя. Пък и повечето от гостенките можеха да си отдъхнат с облекчение: всичко си беше отново на мястото и робът си оставаше роб.
Господарката ми вдигна чашата към устните си, но преди да отпие, ми се усмихна. Очите й бяха още влажни от сълзите, но тази усмивка беше достатъчна, за да забравя тревогата си и да се почувствам отново щастлив. През всичките тези години никога не сме били толкова близки.
На сутринта след единствената вечер, когато поне за миг трябваше да се почувствам свободен, се оказа, че Нил е започнал годишния
До вчера водите бяха яркозелени — с цвета на патината, която с времето покрива медта. Но течението беше измило всичко и сега реката тънеше в безкрайна сивота. Само за една нощ нивото й беше достигнало средата на каменните пилони в пристанището и скоро водите щяха да притиснат с тежестта си пясъчните диги и да нахлуят из пресъхналите напоителни канали. Но и това нямаше да ги спре и след някой и друг ден селяните трябваше да бягат от наводнените си домове, а могъщата река щеше да повлече по пътя си камъните, разделящи нивите им.
Спазването на тези граници и поставянето на граничните камъни след всяко наводнение беше едно от задълженията на Пазителя на водите и господарят Интеф не беше пропуснал да се обогати с подкупите на богаташите, които му плащаха, за да послъже с отмерването на нивите.
Далеч на юг се чуваше зловещото боботене на водопадите. Прииждащите води се надигаха високо над гранитните скали, които не можеха повече да задържат реката в коритото й, и огромната им маса се стоварваше с грохот в долината. Пръските пяна се издигаха като стена в небето — толкова високо, че се виждаха из цялата област. Вятърът ги разнасяше на облаци и когато влагата достигнете острова, всичко потъваше в блажен хлад. За нас това беше още един повод за радост, тъй като в напечената ни от слънцето долина никой не знаеше що е дъжд.
Пред очите ни пясъчните ивици, опасващи острова, изчезваха под водата. Скоро и нашият малък кей щеше да потъне безследно, а реката щеше да се изкачи до самите порти на женските покои. Къде най-сетне ще се спре, беше въпрос, на който можеше да отговори единствено нилометърът. Като измерва максималното ниво на водите, навреме ни предсказва дали страната я очаква глад или благоденствие.
Затичах се към покоите на господарката, за да й съобщя радостната вест и да се приготвя за церемонията на водите, в която ми беше отредена важна роля. Двамата се облякохме официално, а аз не забравих да си сложа и златната верига. След това заедно с робините и знатните дами излязохме пред двореца, за да се смесим с празничното шествие към храма на богинята Хапи.
Начело вървеше фараонът, придружен от благородниците. Пред вратите на храма вече ни чакаха жреците, охранени, намазали с масло бръснатите си глави, за да блестят на слънцето. Очите им алчно блестяха, защото днес беше денят, когато фараонът трябваше да докаже щедростта си пред боговете.
Той остана на откритото, а жреците извадиха от светилището статуята на богинята, облечена в пурпур и обкичена с цветя. С песни за възхвала и благодарности, отправени към божеството, задето и тази година не ни е забравило, те се заеха да обливат статуята с благовонни масла.