Рекетьорът
Шрифт:
— Заемам се — каза Фокс. — Обаче и тук, и там е събота.
— Рано сутринта в понеделник очаквам да се появиш с нещо.
— Слушам, сър.
Нейтън Кули се събуди в тясна стая без прозорци, в която единствената светлина идваше от червеникавото сияние на дигиталния монитор на масичката близо до него. Оказа се, че лежи на болнично легло — тясно и с преграда. Вдигна поглед и видя торбичка с течност, после проследи маркучето надолу до лявата си ръка, където то се губеше под
Устата му беше пресъхнала и главата му забуча, когато се помъчи да мисли. Погледна надолу и видя, че белите маратонки са все още на краката му. Те — които и да бяха тези хора — не си бяха направили труда да го покрият или да го облекат като пациент с пижама. Отново затвори очи и мъглата бавно започна да се вдига. Спомни си шотовете текила, безбройните халби бира, шегите на Рийд Болдуин, докато се наливаха. Помнеше, че гаврътна няколко питиета в бара си в петък следобед, докато чакаше да стане време да потегли за летището, а после за Маями. Беше изпил сигурно десет бири и десет шота. Какъв идиот! Пак се беше натряскал, а сега му бяха включили и система. Искаше да стане и да се раздвижи, но главата му бучеше, а очите му сълзяха. Не мърдай, нареди си той.
Откъм вратата се разнесе шум. Светна лампа. Висока тъмнокожа медицинска сестра с безукорно чиста бяла престилка влезе в стаята.
— И така, господин Коули, време е да тръгвате. Някакви господа искат да срещнат с вас. — Говореше на английски, но със странен акцент.
Нейтън тъкмо щеше да попита къде се намира, когато в стаята влязоха трима униформени с вид на хора, които ей сега ще го пребият. И тримата бяха черни, с много тъмна кожа.
— Какво, по дяволите…? — успя да попита Нейтън, докато се надигаше.
Медицинската сестра свали системата и излезе, затръшвайки вратата след себе си. По-възрастният полицай пристъпи напред и размаха значка.
— Капитан Фримонт, ямайска полиция — представи се той като по телевизията.
— Къде съм? — попита Нейтън.
Фримонт и другите двама полицаи плътно зад него се усмихнаха.
— Не знаете ли къде сте?
— Къде съм?
— В Ямайка. Монтего Бей. В момента сте в болницата, но скоро ще ви отведем в градския арест.
— Как съм се озовал в Ямайка? — попита Нейтън.
— С частен самолет, при това доста хубав.
— Но аз трябваше да съм в Маями, в Саут Бийч. Станала е грешка, не разбирате ли? Това някаква шега ли е?
— На шегаджии ли ви приличаме, господин Коули?
Нейтън забеляза колко странно произнасят фамилното му име тези хора.
— Защо сте влезли в Ямайка с фалшив паспорт, господин Коули?
Нейтън се пресегна към задния си джоб и установи, че портфейла му го няма.
— Къде ми е портфейлът? — попита той.
— При нас заедно с другите ви вещи.
Нейтън разтри слепоочията си и се постара да
— В Ямайка ли? Какво търся в Ямайка, по дяволите?
— И ние бихме искали да ви зададем този въпрос, господин Коули.
— Паспорт ли? Какъв паспорт? Никога не съм имал паспорт.
— После ще ви го покажа. Влизането в страната с фалшив паспорт е закононарушение, господин Коули. При тези обстоятелства обаче вие имате много по-сериозни проблеми.
— Къде е Рийд?
— Моля?
— Рийд Болдуин. Човекът, който ме доведе. Намерете Рийд и той ще ви обясни всичко.
— Не съм виждал въпросния Рийд Болдуин.
— Ама трябва да го намерите, ясно? Той е чернокож като вас… Рийд ще ви обясни всичко. Излетяхме от Роуаноук вчера към седем. Май сме прекалили с пиенето. Пътувахме за Маями, Саут Бийч, където трябваше да работим по документалния му филм. За брат ми Джийн, нали разбирате? Както и да е… станала е огромна грешка. Би трябвало да сме в Маями.
Фримонт бавно се извърна и погледна двамата си колеги. Погледите, които си размениха, не оставяха почти никакво съмнение, че според тях си имат работа с объркан, дрънкащ глупости кретен.
— В ареста ли? Арест ли казахте?
— Следващата ви спирка, приятелю.
Нейтън се хвана за корема и устата му се напълни с жлъчка. Фримонт бързо му подаде едно кошче с найлонов плик вътре и се отдръпна, за да не се опръска. Нейтън повърна. Гърдите му се издигаха и спускаха, той задъхано руга няколко минути, докато тримата полицаи гледаха в обувките си или съзерцаваха тавана. Когато, за щастие, гаденето премина, Нейтън се изправи и остави кошчето на пода. Избърса устата си със салфетка и пийна глътка вода.
— Моля ви, обяснете ми какво става — изрече хрипливо той.
— Арестуван сте, господин Коули — отговори Фримонт. — Нарушаване на митническите закони, внос на забранени вещества и притежание на оръжие. Защо си въобразявахте, че можете да влезете в Ямайка с четири килограма чист кокаин и пистолет?
Нейтън зяпна, но от устата му излезе само топъл въздух. Примижа, намръщи се, отправи им умолителен поглед и се помъчи отново да продума. Нищичко. Накрая успя да измърмори немощно:
— Моля?
— Не се правете на глупак, господин Коули. За къде бяхте тръгнали? В някой от известните ни курорти за една седмица секс и наркотици? Всичко за лична консумация ли беше, или смятахте да продадете малко на богати американци?
— Това е някаква шега, нали? Къде е Рийд? Забавлението свърши. Ха-ха. А сега ме изведете от тук.
Фримонт се пресегна към широкия си колан и свали чифт белезници.
— Обърнете се, господине. Ръцете зад гърба.
Внезапно Нейтън кресна:
— Рийд! Знам, че си навън! Престани да се хилиш, задник такъв, и кажи на тези палячовци да престанат!