Рекетьорът
Шрифт:
— Не, разбира се. Няма представа, че знаем за търговските операции на Фосет в Ню Йорк.
— Утре ще се видя с главния прокурор на закуска. Ще му обясня какво правим и той ще осведоми Мъмфри. Предлагам вие двамата да се срещнете с Банистър възможно най-скоро и да оправите кашата. Наистина ми идва до гуша от съдия Фосет, Вик, нали ме разбираш?
— Да, сър.
42
Изчаквам още един закъснял полет в задушния терминал на международно летище „В. К. Бърд“, но изобщо не съм ядосан или притеснен. Четвърти ден съм на Антигуа, прибрал съм часовника си в чекмеджето и съм минал на островно време. Промените са почти неуловими, но постепенно се прочиствам
Ванеса изглежда като модел, докато слиза по стълбичката на самолета от Сан Хуан. Сламена шапка с широка периферия, възхитително къса лятна рокля и неподправената грациозност на жена, която знае, че е убийствена. Десет минути по-късно сме във фолксвагена и ръката ми е върху бедрото й. Тя ме осведомява, че са я уволнили от работа поради твърде много отсъствия. И за неподчинение. Смеем се. На кого му пука?
Отиваме на обяд в Грейт Риф Клъб, кацнал върху една скала със страхотна гледка към океана. Посетителите са заможни британци. Ние сме единствените чернокожи клиенти, но целият обслужващ персонал е като нас. Храната е прилична, но нищо повече и двамата си обещаваме да проверим местните заведения, за да се храним с истински хора. Допускам, че на теория сме богати, но не можем да мислим по този начин. Не искаме толкова парите, колкото свободата и сигурността. Сигурно ще привикнем с по-хубавия живот.
Ванеса се топва в океана. После иска да разгледа Антигуа. Сваляме гюрука, намираме радиостанция с реге и политаме по тесните пътища като двама млади любовници, които най-сетне са избягали далече от родителите. Галя краката й, любувам се на усмивката й и ми е трудно да повярвам, че сме успели да стигнем дотук. Удивявам се на късмета ни.
Срещата на върха е в хотел „Блу Уотърс“ в северозападния край на острова. Влизам съвсем сам в просторното фоайе на голямата къща в колониален стил. Забелязвам двама агенти с лошо подбрани дрехи, които пият сода и се мъчат да изглеждат незабележими. Истинските туристи излъчват спокойствие и леност, а федералните, които се преструват на туристи, приличат на загубеняци. Питам се колко ли агенти, заместник-прокурори, заместник-директори и всякакви други са успели да се уредят за това кратко пътуване до островите, със съпругите си естествено, на разноски на Чичо Сам. Минавам под ред арки, покрай ламперия с позлатени орнаменти и дървени бели огради на път за крилото, където ще се състои деловата част.
Срещаме се в малък апартамент на втория етаж с изглед към океана. Посрещат ме Виктор Уестлейк, Стенли Мъмфри и още четирима мъже, чиито имена дори не се опитвам да запомня. Тъмните костюми и скучните вратовръзки са изчезнали и на тяхно място са се появили бермуди и спортни ризи. Началото на август е, но повечето бледи крака в тази стая не са се излагали на слънце. Настроението е ведро — никога не съм виждал толкова много усмивки на такава важна среща. Тези мъже са главните фигури в борбата с престъпността и обикновено дните им са мрачни и трудни, затова днешното малко разнообразие за тях е като сбъдната мечта.
Прерязва ме последно мъчително съмнение дали всичко това не е клопка. Възможно е да са ме подмамили в капан и да ми връчат обвинителен акт, заповед за арест или за екстрадиция, или каквото и да е друго, само и само да ме върнат обратно в затвора. В такъв случай Ванеса има план, осигуряващ защитата на авоарите ни. В момента тя е на двеста метра от тук и чака.
Няма изненади. Достатъчно сме говорили по телефона и сме уточнили параметрите, затова се залавяме за работа. Стенли се обажда в Роуаноук на Дъсти Шивър и го включва на високоговорител — той вече представлява не само Куин Ракър, но и сестра му Ванеса и мен. Дъсти се обажда
Най-напред преглеждаме споразумението за предоставяне на имунитет, в което в основни линии пише, че правителството няма да подлага на съдебно преследване мен, Куин, Ванеса Йънг или Дентън Ракър (известен и като Ди Рей) за никакви евентуални нарушения по време на разследването на убийствата на съдия Реймънд Фосет и Наоми Клеъри. Всичко това е казано на четиринайсет страници, но аз съм доволен от формулировките. Дъсти също го е прегледал и настоява за няколко дребни промени от страна на прокуратурата. Юристи са и от тях се очаква да се пазарят, но в крайна сметка се договарят. Документът е преработен в залата, после е подписан и изпратен на дежурен федерален съдия в Роуаноук. Трийсет минути по-късно по имейла пристига копие, одобрено и подписано от съдията. В правно отношение сме бетон.
С Куин е малко по-сложно. Първо има заповед за освобождаване, която снема от него всички обвинения във връзка с убийствата и съдържа още няколко завъртяни фрази, вмъкнати от Мъмфри и неговите момчета, за да свалят от себе си поне частично вината за неправомерните си действия. Двамата с Дъсти възразяваме и въпросните фрази са премахнати. Заповедта е изпратена по имейл на съдията в Роуаноук и той я подписва незабавно.
След това идва ред на искането по Член 35 за отмяна на присъдата и освобождаване на Куин. То е подадено във федералния съд във Вашингтон, който го е осъдил за продажба на кокаин, но Куин все още е в затвора в Роуаноук. Повтарям нещо, което вече няколко пъти съм казвал: няма да изпълня своята част от сделката, докато Куин не бъде освободен. Точка. Вече сме се уточнили по въпроса, но са нужни координираните усилия на няколко човека, а инструкциите пристигат от една миниатюрна островна държавица, наречена Антигуа. Съдията, осъдил Куин във Вашингтон, е на линия, но е зает в съда. Шерифската служба се чувства задължена да се намеси и настоява да премести Куин, когато настъпи моментът. В даден момент петима от шестимата адвокати, присъстващи на срещата, говорят по мобилните си телефони, а двама едновременно тракат и на лаптопите си.
Правим почивка и Вик Уестлейк ме кани да изпием по нещо разхладително. Намираме си маса под някаква тераса до басейна, далече от останалите, и си поръчваме студен чай. Той демонстрира престорено раздразнение от загубата на време и така нататък. Аз допускам, че сигурно носи някакво подслушвателно устройство и ще иска да говорим за златото. Усмихвам се — вече съм спокоен като истински жител на Антигуа, — но вътрешно съм нащрек.
— Ами ако имаме нужда от показанията ти по време на процеса? — пита ме сериозно той. Най-подробно сме обсъждали въпроса и аз мислех, че всичко сме изяснили. — Знам, знам, но ако ни трябват допълнителни доказателства?
Понеже той още не знае името на убиеца, нито обстоятелствата около престъплението, въпросът му е преждевременен и вероятно е просто въведение към нещо друго.
— Отговорът ми е „не“. Бях съвсем ясен. Не възнамерявам да се връщам в Щатите. Сериозно обмислям да се откажа от гражданството си и да стана пълноправен жител на Антигуа. Ще умра щастлив, ако никога повече не стъпя на американска земя.
— Не е ли малко прекалено, Макс? — пита той с тон, който мразя. — Имаш пълен имунитет.
— Лесно ти е да го кажеш, Вик, но ти не си лежал в затвора за престъпление, което не си извършил. Федералните веднъж вече едва не съсипаха живота ми. Няма да допусна да се повтори. Имам късмет, че ми се отваря втори шанс, и кой знае защо, не изгарям от желание отново да се поставям под ваша юрисдикция.
Той отпива от чая си и избърсва устни с ленена салфетка.
— Втори шанс. Да отплаваш към залязващото слънце с едно гърне злато.
Аз само го гледам. След няколко секунди Уестлейк пита малко неловко: