Реликвата

Чайлд Линкълн

През изминалия месец след кошмарните събития в нощта на откриването на изложбата общественото мнение се променяше от ужас и недоверие през изумление до абсолютно одобрение. През първите две седмици пресата не преставаше да публикува истории за звяра, но противоречивите разкази на оцелелите предизвикваха объркване и несигурност. Единственото веществено доказателство, което можеше да разреши противоречията — трупът, — незабавно беше откаран от мястото на събитията в огромен бял фургон с правителствени номера и никой не го видя повече. Дори Пендергаст твърдеше, че не знае къде са го откарали. Вниманието на общественото мнение много скоро се съсредоточи върху свързаните с бедствието

човешки жертви и съдебните процеси, които заплашваха производителите на системата за сигурност и в по-незначителна степен полицейския отдел и самия музей. Списание „Таим“ публикува уводна статия под заглавие „Безопасни ли са националните ни институции?“. Няколко седмици по-късно хората бяха започнали да се отнасят към съществото като към единично явление: атавистична аномалия, подобна на динозавърските риби, които от време на време попадаха в мрежите на излезли в открития океан рибари. Интересът беше започнал да избледнява: вече не интервюираха в никое токшоу оцелелите през нощта на откриването, проектът за анимационен сутрешен съботен сериал беше изоставен и механичните фигурки „Музеен звяр“ събираха прах в складовете за играчки.

Фрок се огледа.

— Простете ми липсата на гостоприемство. Някой да иска шери?

Чуха се две „Не, благодаря“.

— Само ако имате и малко севън ъп — обади се Д’Агоста.

Пендергаст се обърна да го погледне.

Д’Агоста взе латексовата отливка на нокътя от бюрото на Фрок и я повдигна.

— Гадост! — измърмори той.

— Изключително противно — съгласи се Фрок. — То действително се оказа отчасти влечуго, отчасти примат. Няма да навлизам в техническите подробности, ще ги оставя на Грегъри Кавакита — възложих му да анализира данните, с които разполагаме, — но изглежда характерните за влечуго гени са му придали сила, скорост и мускулна маса. Гените на примат са допринесли за интелигентността и ендотермичността му. Топлокръвно. Забележителна комбинация!

— Да, сигурно — измърмори Д’Агоста и постави отливката върху бюрото. — Но какво беше все пак, по дяволите?

Фрок се изкикоти.

— Любезни ми приятелю, просто все още не разполагаме с достатъчно данни, за да определим точно какво е. А тъй като изглежда е последният представител на своя вид, възможно е никога да не узнаем. Току-що получихме официално проучване за платото, откъдето произхожда това същество. То е абсолютно опустошено. Растението, с което се е изхранвало — между впрочем посмъртно го нарекохме Liliceae mbwunensis, — изглежда напълно е изчезнало. Минната индустрия е отровила всички мочурища около платото. Да не говорим, че целият регион преди това е изпепелен с напалм, за да бъде освободен за минни дейности. Няма никаква следа от други подобни същества, които да обитават горите. Независимо че такива екологични катастрофи ме възмущават, в този случай изглежда сме се отървали от ужасяваща заплаха. — Той въздъхна. — Като предохранителна мярка — и въпреки съветите ми, бих добавил — ФБР унищожи всички използвани за опаковка влакна и растителни мостри в музея. Така че и растението вече е напълно изчезнал вид.

— Как можем да сме сигурни, че е последният представител на вида си? — попита Марго. — Не е ли възможно другаде да е оцеляло още някое?

— Неправдоподобно — отвърна Фрок. — Според всички налични описания платото е представлявало своего рода екологичен остров — уникално място, където животни и растения са развили единствена по рода си взаимна зависимост в продължение на милиони години.

— И в музея с положителност няма повече същества — добави Пендергаст, пристъпвайки напред. — Благодарение на странните чертежи, които открих

в Обществото на историците, успяхме да разделим долното ниво на секции и да претърсим всеки квадратен сантиметър. Открихме множество интересни за урбанистичните археолози обекти, но нито следа от съществото.

— Изглеждаше толкова тъжно в смъртта си — промълви Марго. — И толкова самотно. Изпитвам дори нещо като съжаление.

— Действително се е чувствало самотно — каза Фрок. — Самотно и изгубено. Пропътувало е хиляди километри от родната джунгла по следата на последните оцелели мостри от скъпоценното растение, което е поддържало живота му и го е спасявало от болки. Но беше изключително зло и свирепо. Преброих най-малко дванайсет дупки от куршуми върху трупа му, преди да го отнесат.

Вратата се отвори и влезе Смитбек, размахвайки с театрален жест кафяв плик в едната си ръка и двулитрова бутилка шампанско в другата. Измъкна няколко листа от плика и ги вдигна високо над главата си.

— Договор за книгата, приятели! — ухилен обяви той.

Д’Агоста се намръщи, обърна се и отново взе нокътя.

— Получих всичко, което исках, и направих агента си богат — продължи тържествуващо Смитбек.

— Себе си също — измърмори Д’Агоста с такъв тон, сякаш имаше намерение да използва нокътя срещу писателя.

Смитбек се изкашля многозначително.

— Реших да направя дарение с половината от процента за авторското си право за фонд в памет на полицай Джон Бейли. В полза на семейството му.

Д’Агоста се извърна към него.

— Хайде бе! — възкликна недоверчиво той.

— Без майтап — каза Смитбек. — Половината от процента. След като покрия аванса, разбира се — добави припряно той.

Д’Агоста тръгна към него, но внезапно спря.

— Разчитай на помощта ми — тихо каза той, едва помръдвайки устни.

— Благодаря, лейтенант. Мисля, че ще имам нужда.

— От вчера капитан — поправи го Пендергаст.

— Капитан? — възкликна Смитбек. — Повишиха ли те?

Д’Агоста кимна.

— Шефът каза, че е напълно заслужено. — Той протегна заплашително пръста си. — Искам да прочета всяка дума, която напишеш за мен, преди да го дадеш за печат, Смитбек.

— Чакай малко — възрази младежът. — Съществува журналистическа етика, която трябва да се съблюдава…

— Не на мен тия! — избухна Д’Агоста.

Марго се обърна към Пендергаст.

— Както виждам, това ще бъде едно изключително вълнуващо сътрудничество — прошепна тя.

Агентът кимна.

В този момент се почука и през открехнатата врата надникна Грег Кавакита.

— О, съжалявам, доктор Фрок! — извини се той. — Секретарката не каза, че сте зает. Можем да обсъдим резултатите по-късно.

— Глупости! — викна Фрок. — Влизай, Грегъри. Господин Пендергаст, капитан Д’Агоста, да ви представя Грегъри Кавакита. Авторът на ГСЕ, екстраполиращата програма, която ни позволи да направим изключително точен профил на съществото.

— Поднасям ви своята благодарност — каза Пендергаст. — Без тази програма нито един от нас нямаше да присъства тук в този момент.

— Искрено ви благодаря, но всъщност програмата е интелектуална рожба на доктор Фрок — отговори Кавакита, поглеждайки към тортата. — Аз само сглобих мозайката. А и екстраполаторът не успя да ви посочи твърде много неща. Разположените отпред очи например.

— Какво става, Грег, успехът те е направил скромен? — възкликна Смитбек и се обърна към Пендергаст. — Между впрочем, бих искал да ви задам няколко въпроса. Това изключително шампанско трябва да се заслужи, нали разбирате. — Той се втренчи съсредоточено в агента от ФБР. — Чии бяха труповете в леговището все пак?